Всяка година Маратонът на пясъците, който прекосява Сахара в мароканската й част за 6 дни и е с дължина 251 километра, събира стотици бегачи. Участниците предизвикват себе си на суров терен, притиснати от 40-градусовите горещини, умората и заслепяващото слънце. Допълнително усложнение е, че всеки от тях носи сам цялата си екипировка, включително водата и храната.

Миналата есен сред 800-те участници се открои българската красавица Божана Татарска. Топмоделът, който в края на 90-те дефилира в Париж, Лондон и Милано, а в настоящия момент е фотограф с респектиращо портфолио и проекти, се впуска в пясъчната авантюра с ясното желание да привлече внимание към каузата си – създаване на асоциация за палиативни грижи (с участието на мултидисциплинарен екип, включващи обезболяване, психологическа подкрепа за осигуряване достоен край на живота на терминално болни хора) в родната България. Божана бяга в т.нар. полумаратон, т.е. около половината от разстоянието, за 4 дни.

„Наистина е предизвикателство на много нива. На втория ден получих сериозна уринарна инфекция, която поставяше под съмнение способността ми да продължа и да издържа оставащите 40 километра в изпепеляващата жега. Опитвах се да устоя на болката, плачех, но продължавах. 20 километра по-късно бях нищо повече от топка болка и съжаление. Страхувах се, че ще припадна и ще умра насред пустинята. Сама. Исках да спра и да се закълна пред себе си, че никога повече няма да участвам в състезание, но знаех, че трябва да продължа. Колкото повече се приближавах до бивака, толкова този ад от съмнения се отдалечаваше. И изведнъж светът утихна. Усетих пустинята и вътрешния глас – когато не знаеш какво да правиш, просто продължи напред и изпитай способностите си. Може би ме мотивира целта ми да се опитам да финиширам трета, но като се замисля, истинската причина да завърша това състезание бе да покажа на моето малко момиченце на какво са способни жените!“

Финишира на 21-во място в общото класиране, седма сред жените участнички и първа във възрастовата си категория, при това след кратка подготовка, започнала едва в началото на юни. Божана, или както я наричат френските й приятели Жана, може да бъде символ на упоритостта. В движенията й има нещо от грацията на африкански воин, целеустремеността на амазонка и вярата на шаман. Вдъхновението й са двама от обитателите на сърцето й – дъщеря й Ела Мей и покойният й баща. В пустинята Божана усеща силно духовното му присъствие. „Баща ми премина финалната линия на своя живот през лятото на 2006-а. Диагностициран с рак на дебелото черво, след няколкодневен престой в болница и  неуспешна операция той бе изпратен у дома без палиативна грижа, без физическа и психологическа подкрепа. В разстояние на няколко седмици станах свидетел на неговите болки, мъки, депресия, загуба на достойнството на тялото и духа. Това се случваше в България през 2006-а, а сега, 15 години по-късно, сякаш нищо не се е променило. През пролетта друг член на фамилията ни напусна този свят в същите мъки, и той и семейството му потънаха в страдание и скръб, без да им бъде предложена никаква форма на грижа или подкрепа. Паметта за моя баща е една от водещите причини да се впусна в това начинание и да финиширам след изминати 100 километра в пустинята. Загубата и болката са неразделна част от живота и ние всички в един или друг момент се сблъскваме с тях, но нека да го правим с достойнство и ясно съзнание.“  

Божана бяга от много години, но обикновено изминава около пет-шест километра наведнъж. За пустинния маратон научава от близка приятелка, която й разказва вълнуващата история за бягането насред пясъците на Сахара, за дюните, звездите, за дивите круши и парченцата хляб в торбата (тъй като участниците се грижат сами за изхранването си). „Звучеше поетично, романтично и мистично и аз, разбира се, се запалих. Определено видях в това състезание голямо предизвикателство и ми беше интересно да имам тази много трудна цел, която да ме плаши, да се ангажирам с нея и да я постигна. Беше начин да покажа сама на себе си докъде мога да стигна.
Като преминеш една граница от осем-десет километра, тогава се появява магията. Ендорфините и серотонинът започват да действат много благо на тялото. Дори препятствията стават забавни. Намирам, че в тичането, както и в работата ми, както и във факта, че отглеждам малко дете, има нещо много игриво. Три неща, които ме поддържат разумна и леко налудничава, което е прекрасно.“  

Божана вече е регистрирала във Франция асоциация с името „Рози по пътеката“. Официалната мисия на дружеството е организирането на спортни събития, и по-специално маратони с цел повишаване на обществената осведоменост и набиране на средства в подкрепа на програми за палиативни грижи в България. „Очаквам подкрепа от всички спортни и културни дружества, лекари, доброволци, с които заедно да обсъждаме и решаваме възможностите за подобряване грижите за края на живота на терминално болните хора. На първо време бих искала да организираме спортно събитие с цел гласност и събиране на фонд. В плановете ми е и организирането на изложба или фестивал, приходите, от които също ще отиват към асоциацията“, коментира Божана от Париж, където е фокусът на личния и професионалния й свят.

Познавам Божана от времето, в което светът се прекланяше пред красотата и азиатското излъчване на очите й, предадено във формата на очите на дъщеря й Ела Мей. Винаги ми е изглеждала като хармоничен микс между френска мислителка, ренесансова поетеса и независим артист ала Джорджия О’Кийф, и сега откривам, че в годините е развила присъствието им в себе си. „Евите винаги са преобръщали света, да си спомним само за първата Ева, тя е любопитна, непокорна, поставя под въпрос закона на създателя. Друг е въпросът дали една жена би направила света по-добър, и моят отговор е – не. Вярвам, че за това са нужни много повече жени заедно и много мъже с тях.“

Истинският север в живота на Божана е нейният съпруг Сирил, който подкрепя всичките й идеи. Голямо вдъхновение е и Ела Мей, която посещава и българското училище в Париж. „Мъжът ми и дъщеря ми са изключително рамо във всяко едно отношение, приятелите също. Истината е, че откакто тичам на големи състезания, това ме прави по-добра майка, съпруга, приятелка, фотограф. Не бягам от нещо или към нещо, а по-скоро бягам с него. Това е един вид медитация, която често е повлияна от околната среда, на различните места не идват едни и същи мисли, духове, идеи. Искам тичането да не е инструмент, а да е нещо забавно и интересно, в което нещата сами идват и налагат себе си.“

Маратонът в пустинята, предизвикал тялото и духа й до максимум, е усилил вярата й, че в настоящия момент притежава силата да променя. „Не виждам реалността като тунел, а по-скоро като пътека. Ако перифразирам Монтен – животът е само една пътека и нека на тази пътека да сеем цветя.

Връщам се към едно изживяване по време на маратона, в деня с най-дългата отсечка – 40 километра, когато един от състезателите си спука водните резерви – малки бутилки, а пред нас имаше още километри. Останалите се спряхме до него и си разделихме водата. Това за мен е светлина по пътя. Това е цвете по пътя. Това е роза в пустинята.“