Cамо в Париж може да попаднеш на такова нещо – курс за клоуни. При това сериозен, актьорски. Организира го най-добрият преподавател по клоунада в света – французинът Филип Голие. В курса той преподава три актьорски дисциплини – Трагици, Клоуни и Буфони. Трагиците са ясни – артисти, които творят за боговете, пресъздавайки най-възвишени и сериозни чувства. Буфоните са пародия на човеци, нещо като „уродите“, които някога привличали тълпата в цирка – пълна гротеска, с чиято ненормалност „нормалните“ се забавлявали, но можело и да ги убият с камъни. Според Голие те продължават да съществуват и днес, но под по-различна форма – като таблоиди или телевизионни шоута, привличащи тълпите с чудовищни сензации. И третите са клоуните, по средата между двете. Те играят за сърцето. Те излизат на сцената и на публиката веднага й става ясно, че ще се провалят във всичко, което се опитат да направят. „Не знам какво правя тук. Не мога да направя това. Пълен провал съм!“ – сякаш казва добрият клоун. И хората започват да се смеят. „Смехът е празникът на нашите недостатъци – признание, че не сме богове, че сме хора“ – говори най-добрият клоун в света.

Някъде сред младите актьори в курса, 26-годишната тогава Ема Томпсън гледа и слуша този смешен човек на средна възраст, с рошава коса и брада, със средновъзрастово  шкембенце и кръгли очила с диоптри за начално средновъзрастово далекогледство и изведнъж започва да се смее с пълен глас. Защото Филип Голие е толкова велик, че дори когато преподава, умее да е безобразно смешен.

Хора, които се кикотят на погребения

Никога не наричайте Ема Томпсън с полуобърнати от преклонение очи „артист“. Тя мрази това. Всъщност намразва думата още преди курса за клоуни на Филип Голие – още докато учи в Кеймбридж. В онези диви и невинни години заедно с момчетата от нейния курс – Хю Лори, Стивън Фрай  и още няколко, играят в прословутата университетска театрална трупа Footlights, гнездо за таланти, от което преди време се били излюпили и голяма част от „Монти Пайтън“ – комедиантите, подпалили света през 70-те и 80-те.  Та във Footlights всички лудо се забавляват – идиотски скечове и гегове, непристойни еквилибристики с думите… Най-хубавият период в живота й!

Затова, моля, не я наричайте „артист“, нито дива или примадона. Не, не й падайте в краката, не я обожествявайте. Ако сте режисьор и отидете при Ема и с примрял от мъките на творчеството режисьорски глас й кажете: „Искам вие да бъдете моята Миранда (героиня от „Бурята“ на Уилям Шекспир, б.а.)“, тя по-скоро ще ви ритне, отколкото да стане „вашата“ Миранда. Пази Боже! Само човек без капка чувство за хумор може да каже сериозно подобно изречение. Да, Ема е клоунеса. Тя е като първите актьори – ще се търкаля в прахта, за да ви разсмее, и после, сякаш случайно и без да иска, ще забие дума и поглед право в сърцето ви, до кръв и сълзи. Това е Ема Томпсън.

И цялото й семейство е такова – хора, които се кикотят на погребения. Хора, непрекъснато подиграващи се със смъртта. Баща й Ерик Томпсън е актьор (може би най-известният му филм е британска екранизация по култовия и забранен в Съветска Русия роман на Александър Солженицин „Един ден на Иван Денисович“ от 1970 г.), режисьор, писател, автор на популярно детско телевизионно шоу на BBC. Ема си го спомня като вечно болен – с високо кръвно и сърдечни проблеми. Когато тя е на 6 или 7, той, едва 35-годишен, получава инфаркт, от който трудно се възстановява. Въпреки това не спира да иронизира състоянието си нито за секунда. На 52 години получава тежък инсулт, този път фатален.

Актрисата никога не успява да приеме напълно загубата му. Може би защото не желае да го направи. „Той ме изигра!“ – ето как тя мисли за смъртта на баща си. Пък и обича да си спомня думите на великия клоун Голие: „Истината е за Армията на спасението. На сцената аз искам да виждам големи, опашати лъжи“. Така мисли и Ема Томпсън – истината е за Артистите и Трагиците. За клоуните като нея светът е сцена и всичко е една голяма, опашата лъжа, игра, спектакъл. А смъртта? О, тя е просто завеса, която се спуска, и прожектор, който угасва. До следващото представление. Затова и до днес няма нищо против да говори за баща си, да се смее и да плаче за него. „Когато получи инсулта, можеше да казва само „моля“, „благодаря“ и „майната ти!“. Справяше се чудесно с тези три израза“ – разказва актрисата през смях. После избухва в сълзи: „Един ден успя да се изправи и да отиде до стаята с пианото, разбра, че не може да накара ръцете си да свирят, и тогава безмълвно започна да плаче“.

Майка й Филида Лоу, също актриса (през годините двете с Ема се срещат в няколко филма, „Много шум за нищо“ на Кенет Брана е само един от тях), е шотландка, от Глазгоу. С огромно семейство – много сестри и един брат. Този брат на Филида е любимият чичо на Ема, нещо като третия й родител. Докато учи в девическото училище (а колко само е ядосана на родителите си, че я записват в такова!), единственото, за което мечтае, е да дойдат коледните празници и всички да се съберат при шотландската й баба. Огромното семейство се състояло предимно от жени, защото сякаш някаква прокоба тегнела над рода на майка й и повечето дядовци били намерили смъртта си в Първата и във Втората световна война. С една дума, било пълно с вдовици, макар и доста темпераментни и шумни, и един мъж – чичото, когото Ема обожавала.

Той също бил болнав, тъй като на 25 години претърпял тежка автомобилна катастрофа, но бил най-, най- забавният човек във вселената. На 44 години разкрил пред семейството си, че е гей. Пет години след това починал – още една смърт, която актрисата отказала да признае. По-късно, когато във филма „Карингтън“ на Кристофър Хемптън играе художничката Дора Карингтън, влюбена смъртно и нещастно в писателя Литън Стрейчи, който е гей, Ема го прави с мисълта за своя чичо и му посвещава всяка секунда от превъплъщението си.

Хю Лори и лудата на мотора

В Кеймбридж Томпсън попада в свои води. Учи английска литература, влюбва се в Джейн Остин, най-вече заради невероятното й чувство за хумор. Един ден й попада изследователската книга „Лудата на тавана: жената писател през Викторианската епоха“, в която се разглежда образът на жената и мястото на жените писателки във викторианската литература. В повечето книги от това време жените са или невинни девойки, задължително непорочни, чиято единствена цел е да сключат добър брак, или вещици, чудовища, зли красавици.