В пубертета става страшно – тя прави с приятелката си от училище женски дует по подобие на любимите й тогава Salt’N‘Peppa, който скоро се разпада, свири на китара, започва да пише песни, училището й е безинтересно и затова предпочита да го пропуска, прави си пиърсинг на носа, татуира се, кара се с майка си за всичко, при това по най-бруталния начин, използвайки каруцарски ругатни, ужасяващи за момиче в тийнейджърска възраст. Слуша Ела Фицджералд и Сара Вон и само те успяват поне за малко да укротят дяволите й. И още тогава Ейми се хваща за музиката като за спасителен пояс. Така ще бъде до края – музиката я спасява.Докато иска да бъде спасявана. Музиката и дрогата. И както при много от големите таланти, не е сигурно кое от двете всъщност я убива.  

На 17 тя става солист на младежки джаз оркестър, а скоро след това неин приятел изпраща запис с нейни изпълнения на човек от звукозаписната компания A&R. През 2003 г., месец след като е навършила 20, излиза и първият й албум Frank, който става платинен и предизвиква възторг. Всички песни са нейни и само нейни, родени са още преди да ги напише – дълбоко в сърцето й, в което вече е посято първичното отчаяние, непреодолимата тъга, нагонът за саморазрушение. Още тогава Ейми пее за наркотиците – в Mr. Мagic, и за невъзможността да бъде щастлива в любовта – в In My Bed. Още тогава, когато нито наградите са толкова много, нито таблоидите – толкова агресивни, нито папараците спят пред вратата й.

Тогава изгражда и емблематичния си имидж – тя е като ходещ колаж от препратки към най-различни герои от попкултурата и попмузиката. Понякога прилича на някаква улична версия на Мария Калас, друг път на комиксова Мария Антоанета. Тежка очна линия ала Клеопатра,  висока тупирана прическа ала шейсетарското женско трио The Ronnetes, малко Дъсти Сприйнгфийлд, „черен“ глас, пропит от безнадеждността на блуса, от кадифето на соула, вибрациите на фънка. Започва и с татуировките – за да стигне в крайна сметка до 14. Сред тях са анимационната героиня Бети Буп, от която не без чувство за хумор заимства впитите къси рокли и мегависоки токчета,  изразът Daddy’s Girl (от англ. „Момичето на татко“), изписан на едното рамо, името на гаджето си и бъдещ съпруг, Блейк Фийлдър-Сивил, гравирано на лявата й гърда плюс класическите подкова, мълния и котва.

Още тогава Ейми пие, преди да излезе на сцената, и се дрогира на воля, след като слезе от нея. Двайсетгодишното й тяло обаче е достатъчно силно, за да се справи с отровите, още повече че те са неизменна част от музиката й, нейният личен катарзис. Тя е като доктор Джекил и господин Хайд. Когато е трезва и с ясно съзнание, може да бъде много мила, забавна, а често и майчински грижовна. Само че твърде бързо й писва и тогава на бял свят излиза другата Ейми, която изригва като вулкан, псува, вдига скандали, удря шамари, докато Mr. Magic не я понесе на крилете си и не я издигне над всичко и всички… А после всичко се повтаря отново.