Обичаш ли да пътуваш?

Не съм летял със самолет досега. Нашите ми подариха ваучер за пътуване за рождения ми ден, но заради пандемията не успях да отида. Искам много да видя Италия, защото съм голям фен на Сорентино. Пътувал съм в страните на Балканите.

А обикаляш ли из България?

О, да. Баща ми е географ и още от малък ме води по планини. Той преподаваше геоморфология, занимаваше се с подземни води, свлачища,  ходеше на практики със студентите и ме взимаше и мен. Много увлекателно говореше за скалите, почвите, за вятъра – откъде е, какъв точно е.

Разказвал ти е приказки за земята.

Като завърших Академията, изпаднах във вакуум. Захвърлих телефона, взех една карта, на Централна гара и накъдето… Сам. Идеята ми беше да обикалям селата из Родопите, да ходя при възрастни хора и да им предлагам помощ в градината срещу квартира. Първо обаче отидох при един приятел в едно прекрасно село близо до Пазарджик - Паталеница - където всяка година правят театър под открито небе. После с него се мотахме в Пазарджик, разделихме се, стана късно и аз трябваше да преспя някъде. Влязох в зоологическата градина, тя е много интересна и останах вътре, след като я заключиха. Цяла нощ не можах да заспя, слушах животните. Толкова красиво беше!

Все едно си бил в микро Африка. Родителите ти как приеха актьорските ти мечти?

Беше им странно – баща ми преподавател в Софийския университет, майка ми работеше в Министерството на образованието, дядо ми – физик, и изведнъж аз – актьор. Мисля, че имам далечна леля, която е била актриса. Подкрепяха ме и тежко преживяваха моите късания. Помня една година, когато за пореден път не ме приеха - останах под чертата. Като видях резултатите, страшно се разочаровах, освен това ми падна батерията на телефона. В отчаянието си отидох в една детска градина, която вече беше затворена, тъй като бе късно вечерта, прескочих оградата и легнах на една пейка, а като стана студено, си обух… един женски чорапогащник, който по някаква причина носех в чантата си (смях)… Хората около мен се бяха побъркали от притеснение, че не си вдигам телефона.

Представям си те – на пейката в двора на затворената детска градина, обут в женски чорапогащник, а всички звънят и те търсят. Отчаянието на един актьор.

(Смях.) И до днес ми е трудно да кажа: Аз съм актьор. Какво значи това? Тази професия не се работи, тя се живее. Същевременно много ме дразни, когато казвам, че съм актьор, и започват да се изказват за „актьорчетата“. Иска ми се да видят хората как преди известно време с един мой приятел, също актьор, Мартин Димитров, къртихме стени и правихме ремонт. Хората си мислят, че ние само представления играем.

… и нямате досег с жестоката действителност.

Да, „актьорчетата“. Човек трябва да може да се отстрани от себе си, да пътешества и да съумява да намира и друга гледна точка към живота. По време на пандемията обикалях с един приятел, който развива веригата си за магазини за мляко и млечни продукти в Югозападна България. Пътувахме по 350 км. Отиваме с едно хладилно камионче сутрин, товарим млека, кашкавали, зареждаме магазините и после – обратно.

Друго какво прави по време на пандемията?

Играех много шах. Дядо ми ме научи. После, бях още трети курс, Иван Добчев ме покани в Народния театър в едно представление и с Леонид Йовчев си станахме близки приятели. Той ме биеше здраво в началото. През тези локдауни се пръснах от шах. Жестоко ме кефи и ускореният шах – т.нар. булет шах, за една минута. А колко мишки съм потрошил! Играеш, играеш, точно да го матираш, и ти свършва времето, и – бам! Губиш.

Имаш ли нужда от адреналин?

Да излизаш пред публика е достатъчно екстремно. При мен винаги си я има тръпката. Суперизвестни актьори са ми го казвали. Николай Бинев е бил със силна сценична треска, доколкото знам. Всички се борим да се случи тази Магия.

Вярвам, че в „Порталът“ се е случила. Хубаво е, че е нещо наистина ново.

Ивайло Христов ни казваше: „Гледайте сега – всичко е измислено, всичко е направено. Единствено вие сте новите“.