„Хората си мислят, че финансите са точна наука, но те са изкуство – продължава Милена. – През 2006-а станах анализатор на акции на банки – това е един постоянен спор между твоя интелектуален багаж и как си го опаковал в мнението си. А пазарът през цялото време ти казва: прав си, грешиш, прав си, грешиш. Той самият невинаги е прав, защото понякога едно нещо струва много повече от реалната си стойност, друг път – точно обратното. Работиш по 17 часа на ден, ставаш в 7, в 7,30 е първият ти morning call, след това би трябвало да седнеш да пишеш анализи, но колегите от борсата, както и клиенти от инвестиционните фондове ти звънят с какви ли не запитвания. И анализът се отлага за края на работния ден на пазарите, който приключва  в 16,30. И така до полунощ. В момента съм член на борда на един фонд, който инвестира в развиващи се пазари. Това ми е на мен специалността и страстта, развиващите се пазари, нещото, което е константа в кариерата ми. Фондът е около 200 млн. долара, а най-големите ни инвестиции са в Бразилия, Мексико, Индия. Работим с и инвестираме реално в основателите на бизнеси, стартирали от нулата, някои от които се оценяват вече на стотици милиони, при тях има сериозна доза лудост. Тя обаче е нужна, когато искаш и вярваш, че можеш да направиш от бизнес за сто хиляди бизнес за милиард.“

Въпреки че отдавна не е във финансовия свят „на пълно работно време“, Милена говори с особена страст за опита си в сферата, все пак „веднъж банкер, завинаги банкер“, казва тя, като не крие, че се чувства много раздразнена в дните, в които трябва да плаща фактури. „Банкерът не е свикнал на това, той обичайно събира парите на другите“, казва ми през смях Милена. Въпреки че повечето й колеги от сектора са мъже, тя смята, че жените са напълно равностойно присъствие, но успешното им оцеляване има своята специфика. „Жена в банка е много особена ситуация, влизала съм на среща на борд с 20 мъже и 3 жени. И за да оцелееш в тази среда, развиваш черти от характера по-скоро типични за мъжете. Being nice doesn’t work!“, ми казва Милена. А тя е толкова nice, че ми е трудно да си го представя.

„Оказах се в един момент в Москва, разведена, в средата на 30-те си години. Тъкмо съм се омъжила на 30 и хоп – тръгвам да се развеждам. И какво правя там!? Ще си остана стара мома завинаги – така си помислих. Руският мъж е брутално нещо, руската жена – също, а чужденците в Русия гонят друг таргет, по-точно те най-често не гонят нищо, но руската жена ги намира. (Смеем се.) И тогава си казах, че моят личен живот е по-важен от всичко друго и той няма да се оправи, ако остана в Москва и шофьорът ме кара всяка сутрин на работа в 9, прибирайки ме 15 часа по-късно.“

Милена с радост приема факта, че в края на 2012-а пътищата й с онази голяма руска банка се разделят. И тогава идва време за голямото пътуване. Купува си околосветски билет и потегля. „След Москва обиколих света за 6 месеца. Разделих пътуването си на три части. На Нова година бях в Бразилия, след това пристигнах в Азия, а за десерт с майка ми прекосихме САЩ – от Западното до Източното крайбрежие, с един мустанг кабрио, единственият му кусур беше цветът, исках го червен, а ми дадоха черен. Много мечти сбъднах по време на това пътешествие и често пеех с пълно гърло. Азия за мен е най-невероятното място на света – посетих Тайланд, Камбоджа, Мианмар, Лаос, Виетнам, Филипините, Сингапур и любимата ми Япония. В Югоизточна Азия особено хората са уникални, нямат нищо и в същото време имат всичко. Много са смирени! Бях ходила в Индия през 2007-а година и ме беше страх, защото ме бяха предупредили, че там е страшно и бедно. Компенсират го гледките – като жени, които крачат боси по пътя, с една бала сено на главата, обаче усмихнати, въпреки че не притежават нищо материално, дори обувки. Тук сме свикнали да мислим, че живеем бедно, но България е член на ЕС – дай Боже всекиму да е най-бедният от клуба на най-богатите. Започнах да ти разказвам за Мианмар, защото там реших да се отклоня от този добре структуриран живот, в който всичко трябва да ми е в календара – изпадах в истерия, ако не зная предварително къде съм всеки ден – в кой град, в кой хотел. И тогава си казах: сега ще се уча на свобода. Околосветският ми билет ме задължаваше да не променям посоката на пътуването си. Тръгнал си на изток, това е, няма връщане назад, може само на юг евентуално. Добре че земята е кръгла. (Смее се.) По пътя гостувах на много приятели, пътувах с други, защото никой не можеше да пътува с мен цели 6 месеца. В Мианмар, може би най-дивото място, обаче бях сама. Имах хотел само за първата нощ в столицата, след нея импровизирах, планът беше да съм там седмица, останах 10 дни. Смисълът на цялото упражнение беше именно това, да импровизирам. В онзи период имах нужда да се откъсна от всички навици – изтрих Bloomberg от телефона си. Осъзнах и че не искам да се връщам във финансите на пълно работно време. Имах крещящата нужда да възстановя женската си енергия – беше ми жизненонеобходимо след толкова години, прекарани в банковия сектор, където 80 процента от времето си заобиколен от мъже. Да, вярно е, това е работа, в която изкарваш пари, но колко бижута или часовници можеш да си купиш, преди да ти стане скучно?“