Ароматерапията не е вуду

Колко бижута или часовници можеш да си купиш, преди да ти стане скучно, пита Милена Иванова, която минава през сърцето на финансовия свят с неговите безмилостни графици, преди да си вземе билет за околосветско пътуване, за да се научи да импровизира

Невена Дякова 17 October 2020

Снимка: личен архив, калина арсова

Милена Иванова е от онази рядка порода хора, в които родителите ни мечтаят да се превърнем – да се изучим добре, да пътуваме и живеем по света, да успеем кариерно, да сме добри хора… и после, разбира се, да се върнем, защото истинският хепиенд предполага подобен финал.

Милена обаче не бърза да прави заключения по темата. Не знае дали този път се е завърнала окончателно, защото в последните 20 години е сменяла адреса си многократно, а държавите, в които е оставала за по-дълго, са 7. Езиците, които говори – също. Трябва да призная, че винаги изпитвам съмнения, когато някой се представи като полиглот, но след като чух историята й от първо лице – един леко облачен следобед, преминал неусетно на чаша кафе благодарение на сладкодумието й, предположих, че може и да са повече.

Знаех предварително, че няма да е лесно да разкажа историята на една толкова успешна дама, но задачата ми стана още по-трудна, когато свалих двата часа „стенограма“ на разговора ни – цели 10 страници в Word на шрифт 11 и с нищожно междуредие. Откъде да започна? Всичко ми се струваше толкова интересно и впечатляващо. От образованието й – започнало в България и продължило в някои от най-престижните университети по света като намиращия се на километри от Париж INSEAD. Или от кариерата, която започва от сектора за подбор на кадри и хедхънтинг, а впоследствие прави рязък завой към инвестиционното банкиране, където първоначално се занимава със сливания и поглъщания в банковия сектор, после минава през анализа на финансовите пазари в Лондон, през ръководенето на екип в инвестиционна банка в Казахстан (на прага на финансовата криза от 2008-а), до трансфера й в Москва като управляващ директор, а в ръцете й буквално лежи съдбата на 130 души персонал.

Може би, четейки, си представяте Милена като супер сериозна дама, дори леко навирила нос от всички успехи, през които е преминала. Обаче грешите. У нея няма грам превземка и надменност, каквито може да срещнете у хора с доста по-пестелив LinkedIn профил. Има и един много закачлив смях, съпътстващ страхотно чувство за хумор. През цялото време се питах дали Милена е умишлено скромна, провокирах я с директни въпроси, като не се ли е чувствала твърде влиятелна от позицията на човек, определял цената на покупката на бивша национална банка например… Но тя не поддаде, нито веднъж. Не се похвали, не регистрирах онази искра в зеницата на хората, които наистина се любуват на кариерните си завоевания. Иначе не й липсват такива.

Нейните tombstones – на езика на банкерите трофеи, които свидетелстват за затварянето на многомилионни сделки, се намират в апартамента й в Лондон. „Той е в района на Олд Стрийт и Барбикан точно срещу Ситито, за да мога да ходя на работа пеша, това беше планът през 2007-а – споделя ми Милена, – а 6 месеца по-късно започнах да летя за работа.“ Не се е връщала в къщата си от края на миналия декември. Ковид-19 кризата е поводът за тази дълга раздяла. Не усетих Лондон да й липсва особено. Вероятно защото тук са хората, които обича – мъжът до нея, Иван Дойков (продуцент на игралните филми „Мисия Лондон“ и „Възвишение“, както и на сериала „Под прикритие“), синът им, майка й – дългогодишен преподавател по английски език, приятелите, между които е Христина, жената, с която е свързана последната й голяма страст и прохождащ бизнес – ароматерапията. Милена овладява академично тази материя преди няколко години, отново в Лондон. Защото, вярваме или не в България, „ароматерапията е научна дисциплина, а не е вуду, както си мислят хората“, ми казва тя.

Пътят й до нея ми напомня много роман, който бих прочела на един дъх. Мисля си дори, че вече съм го чела. Животът на Милена много наподобява микс между класиката на Херман Хесе „Сидхарта“ и бестселъра на Елизабет Гилбърт „Яж, моли се и обичай“. И тя като героинята на Гилбърт минава през тежък развод, и тя изгубва себе си някъде по пътя и решава да тръгне по света – цели 6 месеца, за да намери отново себе си и да си върне женската енергия. Преди това обаче избира посоката – Изток, която се оказва съдбовна в много направления. Първото направление я отвежда от САЩ във Варшава през 1997 г., защото Милена се стреми към реализация в Източна Европа.

„Много исках да работя в този регион, защото се интересувах от развиващи се пазари. Със сигурност не исках да живея на Запад, за мен Западът винаги е бил рециклиране, особено ако работиш в отдавна установен бизнес. Прекарах немалко време във Варшава, където в края на 90-те беше толкова вълнуващо! Тръгваш си от нея за 2 седмици ваканция, връщаш се и някаква страхотна, огромна бизнес сграда е изникнала в близост до офиса ти. Когато пристигнах там, на 1 ноември 1997 г., на католическия празник Вси Светии, градът ми се стори страшно мрачен и останал в миналото. В следващите пет години обаче се променяше постоянно пред очите ми. В онзи период работех във фирма, занимаваща се с подбор на кадри – висше и средно ниво. Наехме от нулата местните екипи на големи фармацевтични компании като Pfizer, Sanofi – беше наистина предизвикателно!“

В този период Милена решава, че иска да направи MBA, и спира вниманието си на престижния икономически университет INSEAD – едно от топ 3 училища за бизнес в света според „Файненшъл Таймс“ за последните 3 години. Едно от условията „на влизане“ е да владееш 2 езика – единият от които английски, „на излизане“ обаче те трябва да са поне 3. Милена приравнява с полски, който е научила по време на престоя си във Варшава. Периодът около завършването й обаче е труден, тъкмо се е пукнал онзи гаден интернет балон, който провокира първата за новия милениум тежка икономическа криза. Търсейки работа, която в онези години не е в изобилие, Милена се озовава във Виена: „Не съм се стремила към работа в тази сфера, но това, което успях да открия като позиция в Източна Европа, бе в отдел „Сливания и поглъщания“ на една австрийска инвестиционна банка – подразделение на Банк Аустрия, която впоследствие стана Уникредит. И така аз, свежа и надъхана, се озовах във Виена. Имах едно Пежо 300 и, „Капката“ му викаха, натоварих целия си багаж от Франция и пристигнах в австрийската столица с черната си котка, тогава имах и котка. Започнах да се уча на банкерство през 2004-та и се профилирах в покупката и продажбата на банки. В България например участвах в сделката за покупката на Хеброс Банк, която сляха с по-рано придобитата „Биохим“. Впоследствие „Уникредит“ купиха Хипоферайнц Банк, която от своя страна беше собственик на Банк Аустрия, и в резултат на всичко това тези три български банки се обединиха, защото преди това „Уникредит“ бяха купили Булбанк…

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР