Пристигам в къща в полите на Витоша в разгара на фотосесията за корицата на EVA. Отдалече напомня на Деми Мур със съвършеното си мускулесто тяло без излишен сантиметър. Има дълги красиви крака, изправен като струна гръб, дупе като барабанче и коса, дълга като на Покахонтас. Пет часа по-късно погледите ни се срещат за пореден път и си давам сметка, че въпреки умората на целия екип от снимките и от жегата нейната усмивка е още на лицето й, непоклатима.

Казва се Юлия Йорданова, Керана е артистичен псевдоним. Стискахме й палци да победи в състезанието „Гласът на България“. И тя беше сред финалистите. Харесваме музиката й с „Космонавтите“ и изпълнението й в ролята на Евита в Пловдивската опера.

Ето какво ни разказа Керана, която заедно с красивото женско тяло, темперамента под налягане и страстния си глас носи душа на войник.  

Защо избра този псевдоним?

Чух го и много ми хареса. От майка ми разбрах, че така се е казвала моя прабаба. После баба ми ми разказа за нея. Не ми допада да излизам на сцена със собственото си име и всеки да може да ме извика с него на улицата. Смятам, че е лично. Никога не съм търсила известността и това, което идва покрай нея, и исках да намеря псевдоним, който да ми напомня откъде съм дошла и да ме кара да се чувствам силна. Избрах го, за да се самосъхраня. Керана е женският вариант на името Кирил, което означава „господар“. Тоест господарка. Защо да чакам да имам дете, за да го кръстя така? Ами ако е момче?

В името Юлия има красота и лекота, но като чуеш Керана... Някак си си стои на мястото. Представям си един много силен човек, след когото бих тръгнала дори на война.

Хм. А „Керана и космонавтите“ – как се получи?

Хрумна ми веднъж, докато шофирах и слушах предаване за звездите и Космоса по БНР. Аз много обичам да слушам БНР и заради рекламата им – „БНР, интелигентният избор“, и заради интересните интервюта, приказките. От малка се интересувам от Космоса и имам много енциклопедии на тази тема. Всяка събота от седми до дванайсети клас ходех на клуб по физика. Събирахме се в аулата на Техническия университет (филиал Пловдив) и правехме състезание подобно на „Минута е много“, а в паузите бяха едни от първите ми изяви на сцена.

Така че, докато слушах предаването на БНР, изведнъж ми хрумна – Керана-Космос, тоест Господарката на Космоса. И така предложих на групата да сме „Керана и космонавтите“. Мислехме преди това какви ли не имена. Това им се стори интересно. Пък и идеята е, че всеки космонавт има нужда от силен екипаж, в който да вярва, на който да разчита и с който да е едно. И те са моят екипаж.

Как намери екипажа си?

Когато се върнах от Тайланд, тръгнах на уроци по рисуване при Атанас Пепеланов. Исках да кандидатствам вътрешен дизайн в Мюнхен. Стаси – една приятелка, с която ходех на уроци, ми каза, че гаджето й – сегашният ни китарист Павката, си търсел певица за групата. Тогава в групата беше само той. На втората ни репетиция докара Ели – басистката ни, на третата решихме, че ще правим концерт, защото много сме задобрели. И в галерията, в която щяхме да го изнасяме, се запознахме с двамата ни саксофонисти, точно преди да изляза на сцена. После се присъедини и барабанистът ни Митко. Бързо ни поканиха да свирим на сватба, фестивал. И в един момент започнахме да получаваме предложения за участия отвсякъде. Преди две години се събрахме и през октомври се кръстихме „Керана и космонавтите“.

Какво правеше в Тайланд, преди да станете тази междузвездна компания?

Историята е по-дълга. След като завърших английската гимназия, по идея на майка ми заминах да уча в Германия. Там живее и работи баща ми. Разделени са от времето, в което бях първи клас. Започнах да следвам в училище за макромедии в Мюнхен, снимахме видеа и реклами, но си дадох сметка, че това не е моето и съм попаднала в един от най-скучните, смотани, снобски и консервативни немски градове. Не бях удовлетворена нито в личния си живот, нито в социалния. В университета не правех това, което исках да правя, хората около мен не бяха тези, с които исках да бъда. Не постигах това, което знаех, че мога. Усещах как целият ми потенциал се разпилява и че мога много повече, но някак си не успявам. Имах нужда от промяна. Кандидатствах за една международна програма, одобриха ме и избрах Тайланд, вдъхновена от идеята за Азия от поредицата на Джеймс Клавел – „Шогун“, „Цар Плъх“, „Тай Пан“, „Гай Джин“, „Вихрушка“, която четях, а и защото беше достъпен финансово.

И какво прави там?

Специализирах макромедии. Заминах с група от 50 германци. И беше много хубаво, прекарвахме си чудесно. Даже и немският ми се подобри покрай общуването ми с тях. Толкова ми хареса, че въобще не ми се връщаше. Имах билет за януари, но докато правехме изпращане на последния германец в един скай бар, чух жива музика. Станах, обиколих терасата и от другата страна видях малка банда. Послушах ги и когато свършиха, се запознах с един от тях – Марк. Беше англичанин. Предложи да ги послушам на следващия ден, когато с тях ще пее и певицата им. Бях останала без пари и медицинска застраховка, телефонът ми се счупи, бях се поразболяла. Имах предплатена квартира (без прозорци)  за две седмици. Така или иначе бях заминала за Тайланд на собствена издръжка, тоест с пари, събрани оттук-оттам – от нашите, разни спестени. Отидох на следващия ден. Чух певицата. После Марк ме попита къде ще ходим сега. Отговорих – мен ли питаш? Аз не знам. Тогава ме заведе в най-стария пъб в Тайланд – клуб „Саксофон“, където от 12 до 2 ч. свири един от най-добрите и най-известни тайландски саксофонисти – Го Мистър Саксмен. Марк ни запозна, предложи да попеем малко заедно и си тръгна. Саксофонистът ме чу, хареса как пея и започна да ми търси гигове.

Беше ли пяла пред публика, освен в клуба по физика?

Не особено. Имахме някаква група, с която са ни организирали разни концерти и сме пели с Биг Бенд Пловдив. Учила съм се да пея вкъщи сама. Слушах музика, след това пеех това, което съм чула, записвах се и се слушах. И когато чувах, че някой може да направи нещо, си казвах – щом той може да го изпее, значи мога и аз. Независимо колко високо беше, независимо колко трудно и с каква орнаментика. Това ми помогна да се развия вокално. Освен него от първи до четвърти клас бях в музикална паралелка, свирех на цигулка и пиано и имахме дни на таланта, в които се изявявахме на сцена.

Какво се случи в Тайланд?

Саксофонистът започна да ме вика по много места, ходихме по джазфестивали. И се закрепих, започнах да изкарвам пари, запознах се с много хора. Върнах се в Германия за един семестър, след това отидох да си карам стажа в Тайланд. Баща ми коментираше – айде стига си ми се шматкала по Азиите, а майка ми беше много горда, че си стъпвам на краката и се оправям. Не съм от тези, които се обаждат често, но й казвах какво смятам да направя. В Тайланд осъзнах колко много сила има в мен. Ако знаеш, че нямаш гръб, няма кой да ти даде пари или място, където да живееш, нямаш избор да не станеш и да не свършиш всичко необходимо.