Случвало ми се е да плача напоследък.  На един господин му съобщих, че е отрицателен за Ковид-19, той започна да ми целува ръцете, да плаче. И аз се просълзих, но не се разбра, защото бях маскирана. Имам доста такива моменти.

Инфекциозните болести не са комерсиална специалност. Икономически инфекционистите са по-бедни от останалите специалисти, но крайният резултат ме прави щастлива.

В семейството ми съм привнесла начина на мислене, който имам от родителите си. Моят съпруг казва, че съм много различен човек. В добрия смисъл. Аз съм щастливка, защото от България съм взела много хубави неща и много хубави неща – от Афганистан. Говори се, че там е трудно, но аз нося в себе си позитивизъм. Моите родители са ме възпитали да вярвам в доброто и да уважавам възрастните. При нас… аз не знам къде е при нас, там или тука… има огромно уважение към родителите и учителите.

Винаги, когато съм свободна, обичам да глезя семейството си. Готвенето ми е хоби. От дете съм почти вегетарианка, допреди да родя, ядях само пилешко, след раждането и него спрях. Но мъжът ми обича месо и аз всеки ден готвя месо.

Дъщеря ми наскоро ми направи забележка, че не я уча достатъчно на персийски. Казах, че ще я запиша на курс, и съпругът ми реагира – да, понеже майка ти не може да говори на персийски. Факт е, че с дъщеря си говоря на български.

В Афганистан съм била за последно през миналия век. Преди няколко години щях да пътувам, но катастрофирах тежко в седмицата, когато трябваше да замина. Вървях към работата, когато ме блъсна такси. Преобърнала съм се на предния капак на колата и съм счупила с главата си предното стъкло. Нямам спомен за случилото се. Всички кости от лявата страна на главата ми бяха спукани, имах разместване на шийните прешлени. Но оздравях много добре и дори след това изкарах шофьорски курс. Сега живея втория си живот.

Оптимист съм. Човек, който има щастливо детство, като порасне, по-лесно приема трудностите в живота, макар че аз не съм се срещнала с трудности. Дори когато катастрофирах, знаех, че няма да умра толкова млада, нямаше да е честно. Пак бях голям оптимист, въпреки че дълго лежах за възстановяване – в Лом и в София около два месеца. Така че съм много благодарна на Господ за всичко, което ми е дал в живота. Аз съм едно щастливо дете на прекрасни родители. Мечтаех да уча медицина и те направиха всичко възможно да се реализирам като лекар. Днес малко или много съм добър лекар, на моменти и отличен, колкото и нескромно да звучи.

Много често сънувам. Случвало се е да имам изпити и да ме е страх, но ако сънувам майка ми, знам, че няма защо да се страхувам. Сънувам и че съм дете, сънувам как пием чай в двора на къщата ни в Кабул, как със семейството ми си говорим, как гледам цветята.
Обичам думата „мога“ и не обичам думата „мразя“. Мотото ми в живота е: „Аз мога“. Човек, стига да иска, може.