После родих нашето дете, което сега е на 14 години, Ася. Бях 3 години в майчинство. След това 4 години специализирах инфекциозни болести във Военна болница. Харесах инфекциозните болести още като студентка. Дори факултативно учих тропическа медицина. В тази специалност винаги можем да поставим диагноза, защото диагностиката се развива бурно, особено с молекулярните методи. Хората идват много болни, а си тръгват живи и здрави. Рядко нещата завършват фатално. Освен това пациентите не са еднотипни, имаме от болни 0 до 100 години, мъже, родилки, бременни. Това прави специалността доста привлекателна в моите очи.
След специализацията се върнах в Лом, защото нали трябва да сме там, където има най-много нужда от нас. Лом, България, ми е като втора родина, защото аз съм родена в Афганистан, но пораснах тук.

В отделението, в което лекуваме пациентите от Ковид-19, съм сама с медицинските сестри. Вече два месеца. И макар на моменти да ми става нервно, буквално се усещам напомпана с енергия. От 28 февруари не съм целунала детето си. Дъщеря ми с мъжа ми са в София. По-рано, когато идваха в Лом, тя ме питаше – кога ще се прибираш. А откакто съм тук, от 2 месеца – нито веднъж не ме попита. Само и само да не ме тормози. Тя е прекрасно дете. И баща й също много ме подкрепя. Семейството е източникът ми на енергия.

Имаше момент, когато истински се уплаших – когато моят колега от Инфекциозното, д-р Георгиев, се разболя доста тежко от Ковид-19. Уплаших се, защото знаех, че вече всичко зависи само от мен. Няма кой да мисли с мен. Първите 36 часа след това не заспах нито за секунда.

Непрекъснато съм в защитно облекло, въпреки че сега е толкова горещо. Казах на моя съпруг – толкова съм огрозняла (точно така се изрази д-р Попал, огрозняла, б.р.), че ще вземеш да се откажеш от мен. Носът ми е грозен, лицето ми е подпухнало… но това не ми пречи. Аз съм лекар, това ми е призванието. И най-доброто, което мога да направя, е да се грижа за моите пациенти.
Доста от тях са ми приятели. Имахме преди време млада жена с хепатит, на 24 години, с много тежко протичане, с енцефалопатия, с опасност от чернодробна кома. Беше покрай Нова година. Тогава зарязах всичко и бях до нея. Тя оздравя. На следващата Нова година точно след полунощ се звъни. Чудех се кой се обажда по това време. Беше тя – да ме поздрави за Новата година и да ми каже, че ме обича като близък човек.