Ангелът от Кабул

Д-р Шакилла Попал-Димитрова е лекар в отделението за Ковид болни в Ломската болница. Когато колегата й се разболява и остава сама, не чувства страх, а прилив на енергия, може би защото знае, че е там, където има най-голяма нужда от нея.

Адриана Попова 04 August 2020

Снимка: личен архив

Д-р Шакилла Попал-Димитрова е лекар в отделението за Ковид болни в Ломската болница. Когато остава сама, след като колегата й се разболява, не чувства страх, а прилив на енергия, може би защото знае, че е там, където има най-голяма нужда от нея. Като дете в родния си Кабул д-р Попал-Димитрова обичала да прави букети от розите, които растели в двора на семейната къща. Сега вече не къса цветя, предпочита ги с росата сутрин, живи.

Как една родена в далечна страна жена се е превърнала в лицето на надеждата за българските си пациенти и какво сънува нощем – четете нейния разказ.

Шакилла на персийски означава "хубава сянка". Жена с хубаво тяло. Когато забременяла с мен, майка ми имала тежки астматични пристъпи. Препоръчали й да направи аборт, но тя отказала. След това астмата изчезнала. Бях любимото дете в семейството, защото съм донесла здраве на майка ми. И най-малката след три сестри и трима братя, като едната ми сестра е осиновена.

Родена съм в Кабул през август 1971 г. Била съм на 6 години, когато в Афганистан избухва революция срещу президента. На власт идват съюзници на тогавашния СССР. Не помня много войната след това.

Произлизам от семейство на юристи, правото е наследствена професия и от страна на баща ми, и на майка ми. Един от прадядовците ми е завършил във Франция, останалите са следвали в Афганистан, навремето образованието там е било на много високо ниво. Майка ми беше домакиня, завършва средно образование и си остава вкъщи, за да ни гледа. Моите родители отглеждаха и други деца, за да им помогнат в живота. Бяха прекрасни хора.

Имахме традиция, когато баща ми се прибираше от работа, всички заедно да пием чай с бисквити или кекс. Всеки разказваше как е минал денят му, споделяхме с родителите ни като с приятели преживяванията си. Когато времето позволяваше, сядахме навън. Живеехме в къща с огромен двор, с трева, дървета и, разбира се, с моите любими цветя – рози. Гледаха ги заради мен. Като дете много обичах да бера цветя, но от известно време не искам да ги късам, искам да ги гледам там, където растат.

Тръгнала съм на училище още на 6 години. В главата ми се въртеше само едно желание – да уча медицина, като порасна. Майка ми казваше, че съм се родила влюбена в медицината. Много харесвах нашия семеен лекар. Той много ме обичаше, казваше, че съм добро дете, и постоянно ми повтаряше – ти ще учиш медицина, ще учиш медицина.

Завърших гимназия. Беше 1989 година. Като първенец на училището получих награда – да избера държава, в която да продължа образованието си. Избрах България заради розите. Знаех за тях от учебниците по география и от парфюмчета, които сме получавали като подарък.

Дойдох в България в годината, когато умря майка ми. Отначало ми беше трудно да се адаптирам към клатушкането на глава за „да“ и „не“. Първо учих български в Русе. Записах медицина във Варна. Имах много за учене. За разтоварване се събирахме, слушахме музика, танцувахме. Аз обичам джаз, рок. И вкъщи сме слушали предимно джаз. „Куин“ много харесвам, Фреди Меркюри, Шаде.
Със съпруга ми се запознахме, след като завърших медицина и се установих в Лом. Той е от Лом. Работехме заедно в Спешна помощ. Роднините ми не успяха да дойдат на сватбата. Направихме я набързо, защото съпругът ми знае, че когато планирам нещо, то обикновено се проваля. Просто сервирах на семейството ми, че съм се омъжила. Те ме подкрепиха, защото знаят, че съм човек с достатъчно интелект, не са се съмнявали в моя избор. Първо подписахме и по-късно направихме втора сватба. Бях бременна в седмия месец, но имах толкова енергия, че танцувах почти до 3 сутринта.

следваща страница »
1 КОМЕНТАР
1
Анна
05 August 2020, 01:29

Бог да я благослови тази жена!

ТВОЯТ КОМЕНТАР