Преди години на един театрален фестивал Ерик-Еманюел Шмит видял Мариус Донкин да играе „Господин Ибрахим и цветята на корана“ на сцена под открито небе. И бил впечатлен. „Ако един актьор има талант, не е нужно да разбираш езика, на който говори, за да усетиш, че е голям“ – разказва драматургът. Приятелството между двамата артисти се родило от общите им ценности, от сходното им разбиране за същественото в живота, за толерантността и добротата, за възможността на хората да бъдат близки, без значение от различията помежду им.

Ерик-Еманюел Шмит беше в България специално за 60-годишнината на своя приятел директора на Народния театър Мариус Донкин и двамата си партнираха на голяма сцена в хитовия моноспектакъл, режисиран от Снежина Танковска. Билетите за „Господин Ибрахим и цветята на корана“ от 16 години насам се разпродават с месеци по-рано. Шмит е един от най-играните и е сред 15-тe най-четени автори в целия свят според класацията на сайта Publishing Trends.

Книгите му се превеждат на 46 езика, пиесите му се поставят в 50 страни. Успехът му се дължи на нежността и мъдростта на текстовете му, на универсалния език, на който умее да разказва, на дълбочината, до която стига, и на хармонията, която предава на четящите и гледащите неговите творби. Както призна, благодарение на писането удовлетворява любопитството си за всичко и може да преживее живота и гледната точка на най-различни хора.

Разбрал, че иска да бъде писател, след пиесата „Сирано дьо Бержерак“ с Жан Маре в главната роля. Тогава бил на 15. На излизане от театъра казал на майка си: „Искам да стана като този човек“, поглеждайки към афиша. Майка му предположила, че има предвид красивия актьор, а той посочил името на Едмон Ростан. И сменил мечтата си да стане композитор, или по-скоро започнал да пише текстове така, както се пише музика.

„Свирите много добре Шопен, но не на пиано“, му казала учителката му по пиано, преди да прекратят заниманията си. Била ексцентрична, доста луда дама, чиито уроци, по думите на Ерик-Еманюел, били уроци по живот. Тя го научила да слуша тишината, да бъде внимателен. Помогнала му не да свири Шопен добре, а да пише като композитора, тоест да търси интимното, съкровеното. „За мен словото на един писател трябва да бъде като шепот – споделя авторът, – точно както най-хубавите звуци на музиката не са най-силните и мощните, а най-тихите.“ Учителката му по пиано го научила как да бъде себе си.

На 16 поставил първата си пиеса на сцената на лицея. Първия си роман написал още по-рано – на 11 години. А е син на учители по физическо. Майка му даже била шампионка по крос. Рекорда й надминала едва след 20 години друга спортистка, която година по-късно си сменила пола. Ерик-Еманюел никога не е спортувал. Но може би е наследил умението на родителите си да е сред първите в това, което прави. Завършил философия при Жак Дерида, направил докторат на тема „Дидро и метафизиката“, публикуван със заглавието „Дидро, или философията на съблазняването“.

За пиесите си има няколко награди „Молиер”, за сборника си „Концерт в памет на един ангел“ печели „Гонкур“. Академик е в Кралската академия за френски език и литература на Белгия, артистичен директор на Театъра на левия бряг „Рив гош“ в Париж, вече и член на журито на авторитетната награда за литература „Гонкур“. Както сподели пред EVA, никога не е имал криза на вдъхновението, по-скоро се страхува дали ще му стигне времето да напише всичко, което се ражда в главата му. Страхът е сред движещите сили в неговия живот. Пише пиеси, романи, разкази, прави филми, поставя и играе на сцена, коментира олимпийските игри именно защото обича да се страхува.

„Страхът е измислен от природата, от Господ, от случайността, или без значение от кого – твърди Шмит, - за да може човек да мобилизира всичките си сили, за да избяга или да се пребори.“ Лично той обаче благодарение на това, че не изпитал страх, се родил за втори път. Случило се на 4 февруари 1989 г. в пустинята Сахара. И Ерик-Еманюел бързо обяснява – ако на 22 март 1960 г. се е родил физически, в Сахара се родил духът му.

Случило се през една нощ, в която се загубил в пустинята за 30 часа, без храна и вода. Бил леко облечен. Заровил се в пясъка, защото му станало много студено. Вместо да се уплаши, имал мистично преживяване и се срещнал с екстаза. Усетил в себе си доверието, че има някакъв Ред и Интелигентност, които се грижат за нас и ни защитават и че нашето съществуване е желано и принадлежи на този Ред. В тази нощ по думите му преживял и се докоснал до Вечността и се усетил невероятно силен. „Когато не разбирам какво се случва – обяснява ми Ерик-Еманюел Шмит, - не обвинявам света заради неговото изобилие, а себе си – за собствените си граници. Аз съм този, който е ограничен, а не светът. Аз съм този, който не го разбира. Така че се доверявам. За мен в нещата в живота има смисъл и когато аз не мога да го видя, грешката е моя.“

Ерик-Еманюел Шмит се опитва да открива добрия смисъл. „Целта на моя живот – ми казва той – е да създавам хармонични връзки и доброта между хората. И ако харесвам страха, то е защото той ми помага да отида от страната на любовта. За мен страхът е превозното средство към любовта и пътят, който ми помага да се изразявам, да се концентрирам, за да успея да разкажа ценностите, в които вярвам.“ В негов роман Хитлер е приет във Виенската художествена академия, става художник и светът се променя.

Текстовете му действат като магнит. Ален Делон прочита пиесата му „Енигматични вариации“ три пъти в един ден и в полунощ му се обажда да му каже, че в неговия герой абсолютно вижда себе си и иска да го изиграе. А Делон действа много избирателно по отношение на сцената. „Енигматични вариации“ е едва третата пиеса (играл е в общо пет), в която легендарният френски актьор излиза на сцена след участието си в постановките на Жан Ко и Лукино Висконти и след отказа си да играе във „Вещиците на Салем“ на Артър Милър, поставена от Роман Полански. Омар Шариф приема да изпълни ролята в „Господин Ибрахим и цветята на корана“ в едноименния филм дълго след като не се е появявал на екран. Текстовете на Ерик-Еманюел Шмит са привлекателни с любовта към живота, заложена в тях.

На въпроса какво обича, писателят изброява аромата на лавандула, божурите заради краткия им живот и пищните цветове, Моцарт, защото е учител по радост, хляба с препечена коричка и среда, осеяна с дупки като сирене грюер. И плачещите върби, защото през зимата са като скица на художник, а през лятото – като скулптури. Прословут е с това, че не обича да носи часовник, защото за него истинското време е това, което усеща в съзнанието си – песен, среща, поглед, слънчев лъч. И все пак, никога не закъснява.