Няма да изкараш дълго време, където и да се забиеш, според мен. С Явор Гърдев не сте работили скоро заедно. Как се срещнахте сега?

Разминавахме се през годините. Той ме е канил за няколко неща, но все не успявахме да се срещнем. Последно работихме преди 14 години  в „Крал Лир“, където аз имах малка роля – граф Кент. Точно тогава се роди големият ми син Деян, който бе инфектиран много сериозно и опасно с някаква игла... Постоянно бях по болници и въобще не общувах с никого. Слава богу, случи се чудото и детето се оправи. А сега с Явор за първи път говорихме за тази постановка на едно ергенско парти беше.

Еха! На ергенско парти си говорите за театър, а не гледате стриптийзьорки.

(Донков не отразява репликата ми.) Той ми каза, че ще поставя тази пиеса на Пинтър, аз му споменах за моите апетити и че съм свободен в този период. Той отвърна, че вече си е направил каста, но само след няколко дни ми се обади и каза, че е размислил.

Как работите заедно?

Важното е, че има харесване, взаимстване помежду ни. Трябва да усещаш привличане, да усещаш секс. Не между нас, а в отношението ни към това, което всички заедно правим. Само тогава може да има бебе.

Все още сме в периферията на нещата, на етап хипотези, очаквания. И така и трябва да бъде. Повече го слушам, защото той е рядко ерудиран човек. Хубаво е първо да се загубиш и после да намериш пътя... Така можеш да минеш през много неща, които не познаваш. В пиесата на Пинтър става въпрос за Венеция и се сещам, че когато аз самият ходих във Венеция, се впуснах да откривам града без карта, без нищо. Слизам от някаква лодка, обикалям, качвам се на друга… Накъдето ми видят очите! Наистина се изгубих и доста трудно намерих пътя, но открих колко хубаво и интересно е да минеш през непознати места, докато търсиш твоето място.

Кога беше това скитосване из Венеция?

Преди 10 години. Удивителен град! От местата, които винаги надхвърлят очакванията ти или най-малкото – винаги ги оправдават.

След като вече си опитал и режисьорската работа, даваш ли идеи на режисьорите, с които работиш като актьор?

Винаги – не само за моята роля, но и цялостно, за спектакъла. В последния спектакъл на Коко Азарян „Вишнева градина“, за да спестя усилия на професора, който тогава беше вече в напреднала фаза на болестта, събрах оркестъра в трето действие, където е най-тежката сцена – влиза Лопахин и съобщава, че е купил вишневата градина. Хореографирахме цялата сцена, изрепетирахме я, Коко я видя и само каза: „Започваме следващата сцена! Благодаря ти, Динка!“ Така че това са вътрешни импулси – ако ми се режисира – ще режисирам, ако ми се играе – ще играя, ще снимам филм, ще танцувам. В България се гледа странно на това да опитваш различни неща. Не че обръщам внимание.

Коя е най-абсурдната случка, която си преживявал?

Снощи например. Един пиян човек дойде да ми вика на главата. Бяхме излезли пред едно заведение да изпушим по цигара и той дойде да иска пари. Обаче агресивно! Навря ми се в лицето. Иска пари, иска цигара. Казах му най-спокойно: Имам и пари, и цигари, но няма да ти дам. Защото не се държиш прилично и много викаш. Той тръгна да ме бута с пръст и му казах, че ако още веднъж ме докосне... Добре че го издърпаха. Иначе аз на клошари давам пари. И 50 лв. съм давал.

И в „Завръщане у дома“ има такива агресивни типове.

О, да. Лени и баща му. Ами да – в тази глутница нямаш избор! Първоначално ти изглежда, че просто в това семейство така си се държат, така си говорят, но всъщност нещата са доста по-сериозни и страшни.

В пиесата има доста странни сблъсъци и отношения между бащата и синовете. Ти имал ли си сблъсъци със собствения си баща?

Не такива, разбира се. Не, защото не съм живял с него. Майка ми и баща ми са се развели, когато съм бил на две години, така че като дете въобще не съм комуникирал с баща ми. Чак в пубертета, дори по-късно – като влязох в НАТФИЗ, си станахме по-близки.