Едно уточнение: интервюто е направено преди въвеждането на карантинните мерки, довели впоследствие до падането на премиерата, за която разговаряме с Деян Донков.

Ако в библейската притча за блудния син след дълги странствания и лутания, след немалко премеждия, натрупани грешки и грехове синът се завръща в родния дом и целува ръката на баща си, за да му поиска прошка, то в „Завръщане у дома“ – може би най-известната пиеса на Харолд Пинтър – е точно обратното. Бивш месар, вече възрастен и трудноподвижен, но все така груб и тираничен, живее под един покрив с брат си и двамата си синове, когато ненадейно от пътуване в Европа се завръща третият му син, заедно с жената, за която се е оженил по време на пътуването.

Пиесата на Нобеловия лауреат Харолд Пинтър е поставяна у нас преди почти 30 години – през 1991 г. от култовия режисьор Стоян Камбарев, на сцената на Малък градски театър „Зад канала“. Спектакълът е емблематичен не само заради режисурата на Камбарев, не само заради незабравимите изпълнения на Ицхак Финци като месаря Макс и на Руси Чанев като Лени, но и защото самият Харолд Пинтър идва в България, за да го гледа. През 2020 г. Малък градски театър „Зад канала“ празнува своя 30-и рожден ден и едно от събитията в чест на юбилея е нова постановка на „Завръщане у дома“. Режисурата е поверена на Явор Гърдев, в ролята на Лени – Деян Донков. Участват още Владо Пенев в ролята на бащата, Пенко Господинов, Мак Маринов и Каталин Старейшинска.

Едва ли си представяте актьор на репетиция, облечен точно по този начин – в пълен колоездачен екип: клин, блуза, шорти, ветровка, маратонки плюс, както впоследствие видях, маска, каска и прочие. Деян Донков обаче репетира Пинтър точно в този „костюм“ и дори в това има нещо достатъчно абсурдно, съвсем в унисон с пиесата. Причината е ясна - репетициите все още са на маса, не на сцена, а костюмите и декорите тепърва се изработват. Необходимо уточнение - интервюто е направено преди да влязат в сила най-строгите карантинни мерки, които всъщност отложиха премиерата на спектакъла за неопределено време.

Пред вратата на репетиционната е паркиран велосипедът на Деян, а зад вратата репетицията продължава.
Събота е, 15 февруари, точно след Свети Валентин&Трифон Зарезан. Деян е празнувал двойно двойния празник, а повече детайли той сам ще ни разкаже. Дали защото е ден след тежка нощ, или защото е интервю след тежка репетиция, но буквално не го свърта на едно място. Става, сяда, става, сяда, облича си якето, все едно ей сега си тръгва, после го съблича, все едно все пак е решил да остане още малко, истински спектакъл си е това! Не е политкоректен, не е внимателен и определено не спазва удобна, безопасна, деликатна дистанция, когато изразява мнение или позиция.

Имаш чувството, че ври и кипи нещо там вътре в него и все е под налягане. Ето такъв бе Деян Донков в онзи следобед – актьор под налягане. Представям ви го в това интервю. Или по-точно казано – в този негов вътрешен монолог. Или още по-точно - поток на съзнанието, който аз просто наблюдавах от брега и няма да отричам, че ми беше страшно забавно!
 
„Завръщане у дома“ на Пинтър е пиеса много различна от масово поставяните комедии, драми и различни комбинации между тях. Не рискувате ли с нея? Все пак това е „театър на абсурда”.

Бекет, бащата на театъра на абсурда, казва: „Достатъчно е да седнеш в едно кафе, да се заслушаш в случаен разговор на случайни хора до теб само за пет минути, за да разбереш, че хората нямат никаква комуникация помежду си“. Тоест – всеки е в себе си, единият се оплаква, другият не го слуша.

Това с драматургията на абсурда го е измислил един журналист. Нито Йонеско, нито Кафка, нито Пинтър казват: „Аз пиша драматургия на абсурда“. Пинтър казва за „Завръщане у дома”, че в нея става въпрос за едни хора, които се крият зад изричаните думи. Крият същинските неща... Напоследък се оказва, че се крием зад думите, а не си казваме истини чрез тях. Докато в един момент просто не забравим, че лъжем, и всичко отива по дяволите. Но защо риск, спрямо кого? С Радина (Кърджилова – б.р.) играем „Любовникът”, също на Харолд Пинтър, в Народния театър при огромен интерес, а пиесата не е по-малко неразбираема. Даже аз я изплясках още по-оголена, отколкото е написана. Освен това, знаеш ли, даже бих предпочел половината от хората да не идват. Дори сам бих влязъл в ролята на фейсконтрол. Ще застана на вратата и ще казвам: ти влизаш, ти – не, ти – да, ти – не. Публиката трябва да се възпитава, да се отглежда. Лошото е, че много „колеги“, макар че тези, които имам предвид, са по-скоро еднолични търговци, опошлиха думата „театър“. Аз съм много щастлив, че съм точно в тази постановка, с този екип и на тази сцена, на която е играно култовото представление на Стоян Камбарев, гледано от самия Пинтър.

Преди известно време ти самият постави за първи път като режисьор „В очакване на Годо” на Самюъл Бекет. Не ти ли се опитва нещо по-комерсиално?

От детективско-изследователска гледна точка точно тези пиеси са ми предизвикателство, вкусни са ми, възбуждат ме просто. Както казва Пинтър: „Моята пиеса не е кръстословица“. Тоест не е пъзел, който можеш просто да подредиш: те се срещат, той се влюбва... Не е такъв тип история.

Това, което със сигурност се знае, е, че Харолд Пинтър ненавижда американците. Речта му при получаване на Нобеловата награда е истинска сеч. Тя не е насочена към американците като цяло, а към техния нагон, към политиката им. Аз не съм политик, но много пъти съм казвал, че от Америка харесвам Мохамед Али, защото избира да отиде в затвора, а не да избива виетнамци. Затова го обичам този човек много и затова обичам Марлон Брандо, който изпрати една индианка да му вземе Оскара и всички в залата умираха от срам, защото много добре знаят как са ги клали навремето.

Така че не обичам работниците и слугите на американската мечта и сред актьорите. Дай сега да си организирам две коли и три жени или който както го разбира! За мен това е тотална скука и затова съм си избрал другия път, по-трудния. Като гледам някои хора по телевизията, си мисля, че ако съм на тяхно място, ще се гръмна. Не обичам да доскучавам сам на себе си. Искам да се провокирам, това прави живота ми пълноценен.

А твоята американска мечта каква е?

Ей сега ми се обади малкият ми син Христо, той е на три години (Христо е синът на Деян и Радина – б.р.). „Татко, ела да се гушаме...“ Та моята мечта е да съм индианец и в някоя джунгла да съм си само с него по цял ден. Обожавам го! И големия си син също, разбира се, но Христо просто е още малък... Всъщност не е нужно да съм индианец, нито задължително да се забия в джунгла. Може да съм мангал и да се забия в някое село.