В книгата виждам още един важен герой – Венеция, тя присъства силно и във вашето фамилно минало. Каква е връзка ви с нея?

Венеция е градът на баща ми, на дядо ми и на много поколения преди това. Не съм роден в там (роден е в Рим, б.а.), не съм раснал там. Преживявам града през очите на баща ми. Преди около 20 години със семейството си отидох да живея във Венеция за една година, за да напиша книга – „Венецианска афера”, базирана също върху писма и свързана с невероятната любовна история на един от предците ми с очарователна англо-венецианка. Много емблематична за Венеция от 18. век връзка. Докато правех проучвания за книгата, създадох своя връзка с Венеция. В крайна сметка купихме къщичка там с парите от книгата. Имаме я вече 20 години. Венеция е важна за мен, защото ми е подарила много истории. Освен това градът не се променя физически и можеш реално да си представиш героите си в него. Отиваш в Бара на Хари с приятели, и там нищо не е променено от времето на Хемингуей, нещата, които ядеш, които пиеш – всичко е същото. Това важи за целия град. Нищо не се е променило от 200 или 300 години насам. Не смятам, че има друго място по света, където можеш да пътуваш толкова лесно през времето и пространството. За някой като мен, който обича да пътува в миналото, Венеция е съкровище. Но виждам, че ситуацията се променя, не само заради повишаващото се ниво на водата. Венеция губи душата си заради масовия туризъм. През изминалите 1000 години Венецианската република не е била завладявана, освен от Наполеон. Но туризмът завладя Венеция и отнема от душата й.

Мислех, че имате семеен палацо във Венеция.

Имали сме четири, но сега имаме нула. Дядо ми наследява четири двореца на Канале Гранде, но един по един ги продава в рамките на 20 години.

Надявам се, че Венеция не просто ще ви направи почетен гражданин, но ще ви върне и някой от дворците. Хемингуей е обичал да се нарича момче венецианче. Какво означава това според вас?

Мисля, че има предвид нещо много специфично. Той казва, че е момче от Венето. Когато е на 18, е доброволец в Американския Червен кръст и на река Пиаве е ранен от австрийски шрапнел, почти умира. Дава кръвта си за Венето. Венето е мястото, което го е направило мъж, там среща смъртта за първи път. Хемингуей се връща на същото място, където е ранен, изкопава дупка и заравя там осколките, които са извадили от раната му.

Съществува ли още аристократичното общество във Венеция по подобие на това, с което Хемингуей се запознава след края на войната?

Мисля, че този свят е изчезнал. Много от аристократите са загубили земите и дворците си. Поколението аристократи като дядо ми и чичо ми Карло ди Робилант са били с разклатена идентичност, а са нямали истинска работа и бъдеще пред себе си. Тогава още са можели да водят такъв живот, защото е било много евтино. Идеята за привилегиите на аристократите все още съществува, въпреки че наследниците имат сериозни занятия и са различни от предците си. Не прекарват живота си в лов на патици или пък висейки в Бара на Хари. Всъщност ходят в Бара на Хари, обаче през седмицата работят.

Като вас.

Не се смятам за част от венецианската аристокрация. Израснал съм в Рим и имам друг живот. Но виждам, че тази аристократична каста във Венеция съществува. Има семейства, които все още притежават хинтерланда и ходят да стрелят по патици.

Към името ви върви ли благородническа титла?

Вече няма аристокрация.

Кажете го на Елизабет Втора.

В Италия конституцията не признава аристократични титли. Дядо ми и баща ми са имали титли. Те бяха графове, но аз не съм. Братовчед ми, който живее в Лондон, държи да го наричат граф. Казвам му – какъв граф си ти?!

Палацо може и да няма, но Андреа ди Робилант е наследил сините очи на предците си и една аристократична дистанция, която, слава богу, бързо се топи при разговор. Той е женен, с две деца, работил е като кореспондент за в. „Стампа“ и е преподавал в университета „Джон Кабът”, както и в Американския университет в Рим. Никога не е ловувал патици.