Цялата история е описана фантастично от Андреа ди Робилант в „Есен във Венеция”, която въпреки документалната си здравина се чете като роман. Андреа е праплеменник на Карло ди Робилант, един от венецианските приятели на Хемингуей, описан в книгата. Той е наследник на рода Мочениго, притежавал някога Палацо Мочениго, в който е живял Байрон при пребиваването си във Венеция.

EVA имаше щастието да разговаря с Андреа ди Робилант в София и интервюто с него беше като продължение на разказа за Адриана, Хемингуей и... Венеция.

Андреа ди Робилант

Смътно знаех, че Хемингуей е бил влюбен в италианка, но не проявявах особен интерес. Един ден случайно бях в градче до Венеция. Имах някой и друг излишен час и тръгнах на разходка. Стигнах до много красива вила с парк и просто влязох в нея. Дойде собственикът. Представих се, извиних се. Каза ми, че се казва Джанфранко Иванчич. Осъзнах, че това е братът на момичето, в което Хемингуей се е влюбил преди 60 години. Беше възрастен, около 90-те. Покани ме на чай. Разказа ми, че тъкмо е продал последната партида писма между Хемингуей и Адриана на архива на Хемингуей, който се намира в библиотеката „Дж. Ф. Кенеди“ в Бостън. Помислих си – аха, аз съм журналист, а тук има интересна история. След две седмици вече бях в Бостън. Отидох в библиотеката, намерих писмата, но открих и страшно много други материали. Потопих се в четенето им. Излязох от библиотеката осъзнал, че това не е било някакво незначително увлечение, нещо мимолетно, а огромна любовна история, която е продължила 8 години и е била много важна за Хемингуей. Осъзнах, че е невъзможно да се разбере творческата експлозия в последните години от живота му, ако не се отдели специално внимание на тази история. Емоциите му към Адриана са отприщили силен съзидателен процес – това ставаше много ясно от писмата. И това беше началото.

Харесвате ли Адриана?

Тя е имала трагичен живот. Така и не се възстановява от тази странна любовна история. Репутацията й е накърнена, не може да си намери мъж дълго време. Емоционалният и семейният й живот са били много трудни. В крайна сметка се самоубива. Част от мен много й съчувства. По случайност тя е погребана в малко селско гробище близо до къщата ми. Аз си я спомням. Беше привлекателна жена с изсечени черти, много меланхолична, винаги с цигара и чаша уиски в ръка, винаги в ъгъла на стаята. Случайно сме се здрависвали и толкова. Съчувствам й, но не смятам, че се е справила със ситуацията много мъдро. Тази връзка я е разрушила психологически и социално. Тя пораства покрай Хемингуей и като толкова много хора от обкръжението му започва да мисли, че е лесно да пишеш. Пише стихове и въпреки че поезията й не е добра, Хемингуей я насърчава да продължи и й намира голям издател в Италия. Смятам, че и майка й не й е помогнала. В един момент Хемингуей кани Адриана да иде в Куба. Нормален човек би казал – не. Но майката на Адриана казва окей и дори заминава с нея. Започваш да се чудиш – какво са си мислели тези хора. Понякога имаш усещането, че са глупави. Създават си проблеми, ситуации, които не може да имат добър край. Изпитвам взаимноизключващи се чувства към Адриана. Съчувствие, но и яд. Мери Уелш е мислела, че Адриана иска да се омъжи за Хемингуей. Мнозина смятат, че и майката на Адриана я е подтиквала в тази посока. Не вярвам да е така. Когато са в Куба, Мери хваща Адриана и й казва – няма да ми отнемеш съпруга. Но защо тогава приема Адриана да гостува в собствената й къща? Причината е, че Адриана е правела Хемингуей щастлив. А Мери е била щастлива, когато Хемингуей е бил щастлив. Когато той не е бил щастлив, е било много трудно да си наоколо. Мери е разбирала, че Адриана влияе много добре на писането на Хемингуей. И е направила компромис със себе си, въпреки че е страдала.

Учудих се, когато прочетох писмо на Хемингуей до сина му, което засяга Адриана и нейна приятелка. В него той ги нарича момичета, които искат да бъдат обичани, да обичат и да се подчиняват. Последното ме смути. Смятате ли, че този тип отношения между мъже и жени, основани на доминация и подчинение на настроенията на мъжа като при Адриана и Мери, са останали в миналото?

Извървели сме много дълъг път от онзи момент, но не е невъзможно да се върнем отново там. Виждам го в собствената си държава. Отношението на мъжете към жените може да бъде много доминантно. Не е минало достатъчно време от онази точка и много мъже са изкушени да се върнат назад. Важно е да се борим с това явление. Що се отнася до писмото – това е една от страните на Хемингуей. Той пише на най-големия си син и мисля, че се опитва да проведе мъжки разговор с него като с приятел, говорят си за момичета. От това, което аз знам за Хемингуей, не вярвам, че наистина е мислел така. Мисля, че е играел роля пред сина си. Хемингуей е сложна личност.

Какво би станало с него днес, когато обществото оказва много по-голям натиск върху любимците си? Тогава са виждали повече таланта и по-малко личностните проблеми.

Така е. По-малко са съдели хората и са били по-малко закостенели по отношение на морала. Днес е повече черно-бяло, има много повече натиск. Хемингуей е променяща се личност. Традицонният му образ е на мачо, ловец, с много жени, голям бял американец. Но истината е, и книгата го показва, че той е сложна личност, много раним. Депресивен, обсебен от мисълта за смъртта. Със странна сексуалност и точно това го прави интересен. Смятам, че в този отрязък от живота си той се променя. По-несигурен е в себе си. Мисълта за смъртта става все по-обсебваща. Гените му си казват думата. Трудно е да даваме морална оценка на толкова сложен човек, а в наши дни правим точно това.