Българите по принцип сме черногледи, с много малки изключения. Негативизмът, като национална черта, обвързан ли е с етнически произход, географско положение, специфична история и култура, колективна памет? Може ли да се каже, че сме по-склонни към депресивни състояния от други нации?

Не се ангажирам да давам теоретично обяснение защо българите сме толкова черногледи, тъй като смятам, че това най-добре биха направили специалисти от областта на социалната психология и социалната антропология. Със сигурност обаче факторите са повече от един. Тук бих искала да споделя мои лични наблюдения върху този феномен. Вярно е, че сме приели черногледството като една от типичните национални черти, но според мен при последните едно-две поколения има осезаемо смекчаване на черния филтър. Иска ми се да го отдавам на повечето възможности за реализация, на прояваващата се инициативност, увереност в собствените сили, но едновременно с това си давам сметка, че при доста хора липсата на черногледство е само фасада, социално приемлива маска, чрез която младите хора се опитват да се почувстват приети и утвърдени.

Промененото в последните 30 години общество вече толерира други ценности и други нагласи, и това според мен е една от причините сред младите хора да не бъде демонстрирано толкова явно черногледството. Вижте всички препоръки за явяване на интервю за работа, за писане на мотивационно писмо, за това как да се държим на първа или десета среща, как да печелим внимание, приятели и поддръжници. Почти безкраен е списъкът, като обаче най-ясен и разбираем пример си остават постовете в социалните мрежи – всички са усмихнати, успешни, красиви, забавляват се безспир, имат стотици „приятели“. Тук място за черногледство не е останало. Най-лошото обаче e, че не остава много място за автентично общуване, за реалните емоции и чувства, които изпитваме, за битките и раните, през които преминаваме. Сега просто маската е на фалшива радост и възторг.

Колкото до депресията, трябва да уточним, че депресията всъщност е заболяване, което според съвременните разбирания на медицината е причинено от дисбаланс в биохимията на мозъка. И да, вярно е, че депресираните хора са черногледи, но това е само един от симптомите на тяхната болест. В допълнение, това, че си черноглед, не означава, че страдаш от депресия.

Големият проблем, свързан с психическите заболявания, в това число и депресията, е силната стигма, битуваща в обществото. Страхът да обявиш, че страдаш от психично заболяване, кара засегнатите да не търсят помощ навреме, или дори никога, да се изолират от другите, да се опитват сами да се справят с проблем, който изисква квалифицирана психиатрична и психотерапевтична работа. Всичко това, добавено към основното им заболяване, влошава драстично качеството на живот. Трябва да се научим да говорим спокойно и открито за психичните страдания и да търсим помощ, когато това е необходимо.

Колко сесии са необходими, за да бъде променена посоката на мисълта в един пациент? Има ли случаи, в които това става по-трудно? 

Когнитивно-поведенческата терапия е сравнително кратка терапия – обикновено са необходими 10-20 сесии, провеждани веднъж седмично. Разбира се, всеки клиент се повлиява с различно темпо. Това, което хората е добре да знаят, и аз обяснявам на всекиго, е, че промяната е процес, а не еднократен акт. И не се случва внезапно. В крайна сметка, работим с убеждения, правила, мисловни изкривявания, които са били затвърждавани с години. В началото, когато клиентите открият, че има и друга гледна точка към техния проблем им се струва, че всичко ще се промени на момента. Но новата гледна точка е само началото – на всички нас ни е нужно да направим промените и в живота си, в поведението си, в отношението към нещата, в междуличностните отношения.

Има случаи, които се повлияват по-бавно. Това са случаи, при които проблемът датира от най-ранна възраст или има наличие на повече от едно заболяване. За някои клиенти е сравнително лесно да разберат концепцията, но им е трудно да я приложат в живота си. За други е по-лесно да започнат с поведенческите промени и чак когато се убедят в това, че те работят, да приемат теоретичното обяснение. Затова подходът на работа е строго индивидуализиран и съобразен със личностовите особености на всеки клиент.

Едно от основните предизвикателства на съвременните психотерапевти е да съумеят да предадат на своите пациенти посланието, че почти нищо в живота им не е под техния контрол. Според вас, разбирането за това крачка напред ли е, или обратното?

Лично аз много харесвам сентенцията „Отпусни се. Нищо не е под твоя контрол“. Намирам я за много освобождаваща от хватката на могобройните „трябва“, които ни притискат. Тя е много полезна концепция за хора, ориентирани към личностново израстване и духовни търсения. Но когато се отнася до психотерапевтичното й приложение, аз я използвам изключително внимателно и не при всички клиенти. За мен тя не може да бъде универсален съвет в психотерапията.

Има хора, които са прекалено контролиращи, подчиняват се на изключително високи стандарти и ригидни правила, спазват желязна самодисциплина и са унищожително самокритични, а също така и критични към другите. За тези хора е полезно да им се даде алтернативната гледна точка, ако, естествено, потърсят съвет или помощ, което рядко се случва. Разбира се, те едва ли ще достигнат самосъстраданието и приемането на будистки монах, но имат възможността да отхлабят пресата в която живеят, фигуративно казано.