Това е история стара, стара, стара като София и тя: един художник по тротоара рисуваше… момиче с юнисайкъл…

Ако трябва да перифразираме стихотворението на Веселин Ханчев и да заменим Париж със София, а цветята на момичето – с юнисайкъл (бел.ред. – колело на една гума), ще разкажем в няколко стиха историята на Галина.

Тя започва преди повече от 20 години в един дом за деца без родители далеч от столицата. Ранната демокрация е разпиляла щедро „даровете“ си под формата на евтини стоки и измислени брандове, по улиците на градовете бродят ромски катуни и танцуващи мечки, предстои Виденовата зима и хиперинфлацията, както и стачките по улиците на големите градове… Частният бизнес се огъва под натиска на корупционните практики, налагани от управляващите, все още никой не обелва и дума за прилагане на каквито и да било социални политики. До пристигането на Кейт Блюет в Могилино и крясъка на BBC, озаглавен „Изоставените деца на България“, и началото на акцията по закриване на домовете за деца без родители предстоят повече от десет години. До влизането на България в Европейския съюз – също толкова. До отварянето на трудовия пазар за български граждани без ограничения – 15 години.

Точно такава обстановка заварва семейство Риом-Ройбек от Дания, когато пристига у нас, за да осинови първото си дете. Бъдещите родители на Галина почукват на вратата на дома за изоставени деца в Ямбол - дотогава не са чували името на града, знаят малко и за самата България. Вратите се отварят гостоприемно, десетки деца се струпват на входа с надежда в очите, че този път ще е техният ред. Това е и моментът, в който 4-годишната Галина вижда за първи път своите осиновители. Спомените ѝ от този период не са плътни, вървят в съзнанието ѝ по-скоро като замъглени образи. Като емоции. Като тежест в гърдите.

„Помня, че си проправях път с лакти, за да стигна до входа на дома. Всички деца бяхме така – за да получим вниманието, от което се нуждаехме, се налагаше да преборим всички останали. В този период много деца от централните райони на България се даваха за осиновяване в чужбина, а аз бях една от късметлийките.“

По това време в дома царяло неофициално разделение между малките му обитатели – така наречените перфектни деца, които подлежали на директно осиновяване, и деца с проблеми, със специални образователни потребности или с увреждания. Имало и такива, които често били някъде по средата, между двата свята – и в зависимост от прогнозите за тях често били местени от едната в другата група. В подобна среда конкуренцията между децата и желанието на всяко едно от тях да изпъкне над другите и да бъде забелязано били в основата на оформянето на характерите им – следа, която белязва живота им завинаги.

„Помня много ясно, когато ми казаха, че родителите ми идват да ме вземат. За първи път ме обзе дотогава непознатото за мен чувство на радост и приповдигнатост, типични за края на едно проточило се с години очакване. Усещане за победа. Исках просто да оставя всичко зад гърба си, да избягам.“
 
Преди да напуснат България, семейство Риом-Ройбек и новоосиновената им дъщеря прекарват една седмица в София. Тези няколко дни Галина си спомня като своеобразно встъпване в света. За дете, прекарало четири години зад стените на детски дом, улиците на българската столица са истинско предизвикателство. Тя не е подготвена за срещите, които ѝ предстоят. Няма изградени навици за самосъхранение. За малко не е разкъсана от танцуваща мечка. Родителите ѝ успяват да дръпнат втурналото се към животното момиче в мига, преди мечката да се стовари с цялата си тежест върху нея. В този момент разбират, че им предстои нелеката задача да съумеят да обяснят на малката си дъщеря основни неща за живота, смелостта, страха и границите на общуването. Предизвикателството е сложно и заради желанието на Галина да навакса колкото се може по-бързо с всичко пропуснато до този момент в живота ѝ.

„Спомням си как бързах да се кача на самолета. Промушвах се с лакти сред всички останали пътници в желанието си да съм първа на борда. Знаех, че това, което ми предстои, ще е по-добро от всичко до този момент в живота ми. И исках да ми се случи колкото се може по-бързо!“