Вече знаете основното инфо, а именно: „Жокера” на Тод Филипс с 11 номинации, „Ирландецът” на Мартин Скорсезе и „Имало едно време в Холивуд” на Куентин Тарантино - с по 10, "Брачна история" на Ноа Баумбах - с 6; само една жена режисьор сред номинираните – Грета Гъруиг за „Малки жени” и само една цветнокожа актриса във всички 4 актьорски категории – Синтия Ериво за филма Harriet. Загърби ли Холивуд политкоректността? 

Македонският документален филм Honeyland на  режисьорите Тамара Котевска и Любомир Стефанов, номиниран за Оскар в две категории – Най-добър документален филм и Най-добър чуждоезичен филм – са изненадата на тазгодишните Оскари. Не съм го гледала, но гледах трейлъра и ми се иска да призова всички този път да пропуснем двете напълно безсмислени констатации - първо, че филмът е номиниран, защото според някои е политкоректен  и второ – че зловещият лобизъм и липсата на пари не ни позволява на нас да пробием на Оскарите. Не, приятели, не е нито зловещият лобизъм, нито е липсата на пари.

Наскоро актрисата Весела Казакова ми каза в едно интервю: „ Ние (имаше предвид „българското кино” – б.р.) все още не можем да се „напипаме”, да си намерим онова специфично нещо, което е само наше”. Напълно съгласна! Българската номинация за Оскар, „Ага” на режисьора Милко Лазаров, е филм притчов, майсторски заснет, при това в много трудни и сурови условия, но е бягство, съжалявам.

Кой от големите автори не е вкоренен в земята си – Фелини и Антониони ли, Бергман ли, или може би Бунюел, Алмодовар, Уди Алън, Тарковски, Параджанов, Скорсезе или Копола, или може би Тарантино? Или Куросава?  Или Одзу? Корееда? Уон Кар-Вай? Абас Киаростами? Нури Билге-Джейлан? Емир Кустурица? Няма нужда да изброявам повече. Знам че има изключения – тайванецът Анг Лий прави „Разум и чувства” по романа на Джейн Остин с изцяло английски актьори. Само че преди да го направи е номиниран за „Оскар”, „Златен глобус” и БАФТА за тайванския си „Яж, пий, мъж, жена”. Експериментират, бягат, обаче едва след като са открили себе си, своя стил, своята сянка. А ние бягаме, преди да сме се открили. И обичаме да казваме: „Много харесвам тази актриса/актьор, защото не приличат на българи”. Имаме жесток проблем със себе си, ама жесток! И не го признаваме.

Като изключим македонския "документарац", изненадите не са много. „Жокера” на Тод Филипс у нас е филм, в който, ако не се кълнеш до гроб, значи нищо не разбираш. В България всички сме крайни и праволинейното фенство, което не търпи коментар, е най-якото нещо. (И аз самата съм изперквала така и хич не смятам да спирам). Малцина обаче си правят труда да обяснят защо точно харесват нещо и не харесват друго. Думи като „страхотен”, „великолепен” и „провал”, които всички използваме, изобщо не ми се струват достатъчни. Лично аз се предадох пред „Жокера” единствено в последните 40 минути – като кино, като въздействие, като ритъм. Оставих се да ме отнесе. Хоакин Финикс е ужасно добър актьор, всички го знаем, но в този филм за мен е нарцистично обсебен от актьорския си талант и от актьорското си его. Ето защо не мога да му отдам тези почести, които обаче си получава от цял свят така или иначе. Така де - ние двете с Бионсе няма да му ставаме на крака на Оскарите. (За който не е е разбрал - на Златните глобуси Бионсе бе единствената, която не стана на крака, когато обявиха Финикс). Повече от мен за "Жокера" - тук.

 „Ирландецът” на Мартин Скорсезе е като дебела христоматия на класическите мотиви на Скорсезе, но на първо гледане ми се стори поовехтяла тази христоматия, може би след време ще опитам отново. Ако ей сега Скорсезе ме попита какво да прави оттук насетне, бих го посъветвала например да се върне към стилистиката на ранния си филм „Алис вече не живее тук”. Този режисьор е легенда и вярвам, че силите все още са с него и все още може да си позволи да се изложи на опасност, да рискува, да смени патроните в барабана, образно казано, да опита дори с нови, непознати актьори... „Ирландецът” обаче напълно отговаря на принципно консервативния (от гледна точка на филмова стилистика) дух на академичните награди, така че можем да разберем и приемем всичките му номинации.

„2017” на Сам Мендес не е показван в България, но ми е интересно какво е направил Мендес след изненадващо слабия си Джеймс Бонд филм от 2015 „Спектър”.

Чудото на Тарантино „Имало едно време в Холивуд” е моят личен абсолютен фаворит. Леонардо ди Каприо и Брад Пит трябва да получат несъществуващ тандемен „Оскар”, но и отделни ще приема. Тази творба е чудовищно сложен (най-вече от сценарна и режисьорска гледни точки) филм лабиринт, прилича на поток на съзнанието, но не по  Джойс и Вирдижиния Улф, а поток на Тарантиновото съзнание, естествено. Двете ни ревюта за филма можете да прочетете  тук и тук. 

„Брачна история” на Ноа Баумбах е най-голямата изненада за мен. Не само защото присъства в списъка с номинираните за най-добър филм на годината, а защото е с цели 6 номинации като най-непонятната за мен е за оригинален сценарий (което, както е известно, не означава награда за оригинален в българското значение на думата сценарий, а просто за сценарий, който е написан специално за филма, а не е някаква форма на адаптация).  Сценарият е добър, но на тема бракът и неговите капани, подводни течения и скелети в гардероба са създадени шедьоври от големи автори – и ако Ингмар Бергман ви е прекалено „остарял”, тогава ето го Уди Алън. Ако и той не ви е достатъчно стъпил в съвремеността, преди известно време нашумя един сериал "Развод" със Сара Джесика Паркър. „Брачна история” не казва абсолютно нищо ново по темата, нито пък ни поднася старата история по нов начин, в нова форма. Да, филмът е камерен, търсена е висока концентрация на емоции, взаимоотношения, настървено изграждане на психологията на един разпад, но първо сме гледали и други такива, също толкова добри, ако не и по-добри филми – „Без свидетели” на Никита Михалков например. Една стая и двама души.  Има и други примери. Разбирам, че много хора не са гледали филма на Михалков и това е нормално, но това не означава, че и тези, които са ги гледали, също трябва да изпитват истински възторг от сценария на „Брачна история”. Освен това филмът през цялото време ми напомняше българския минисериал „Денят на бащата” – със самата си история, но и с леко фалшивия си на моменти патос. Не са преписвали от нас, ясно е. След всичко казано сигурно ще ви изненадам с признанието, че когато Скарлет Йохансон се втурна да завърже обувката на Адам Драйвър все пак пролях известно количество сълзи, как иначе!

Затова пък 10-минутният монолог на Скарлет Йохансон пред бракоразводната й адвокатка, изиграна от Лора Дърн, абсолютно оправдава номинацията й. Йохансон е страхотна актриса, вглъбена, със силен инстинкт за дребните жестове, за поглед дори, едновременно трезва и чувствена и заслужава и номинация, и награда. А Лора Дърн ни забива с ролята си на хищна градска адвокатка, свикнала да мачка на бракоразводни дела и после да празнува победи върху трупове с чаша шампанско в ръка, без да й мигне окото. Безкомпромисно заслужена номинация, нямам какво да добавя. Тя вече взе „Златен глобус” за поддържаща роля, заслужава и свой Оскар. Още повече, че конкурентката й Марго Роби в "Бомба със закъснител" има лошия късмет да прави хубава роля в средностатистически, занаятчийски добре изпипан филм. Същото важи и за Шарлийз Терон, номинирана за главна женска роля в същия филм. Но пък каква кралица е Шарлийз! Ревю за филма - тук.

Рене Зелуегър в „Джуди” е изключително добра по един особен академичен начин, тоест „като за Оскар”, особено с гласа си и приведената си в раменете от невидима тежест фигура, страхотна е, но филмът е повърхностен разказ, плъзгащ се по известната фактология и мисля, че тази му повърхностност подронва силата на изпълнението на Зелуегър. Въпреки това Джуди Гарланд и историята на живота й заслужават момент, в който да ги аплодираме много, много. Вижте защо - тук и тук.

С цялото си сърце гласувам за изпълнението на Антонио Бандерас в „Болка и величие” на Педро Алмодовар. Отчаяно гласувам, защото знам, че да, „Жокера” е велик, и Хоакин Финикс, и прочие... Но гласувам. Бандерас изгражда ролята само с очи, които по време на филма все повече и повече се пълнят с тъга и любов и с едно особено опиянение от живота. Меланхолично опиянение. Толкова живот има в тези очи, такава интимност със зрителя! Купища истории, които никога няма да бъдат разказани, несподеленост, самота, приемане на живота такъв, какъвто е. Лечебен филм, превъзходен филм за и на един от най-любимите ми режисьори. Ревюто ми за "Болка и величие" .

И последната, особено важна за мен  категория е за операторско майсторство. „Фарът” на Робърт Егърс с Робърт Патинсън и Уилям Дефо е черно-бял шедьовър на оператора Джарин Блашк (ей на, ако се произнася така името му!), чието изображение носи в себе си огромна част от историята на киното – препраща те към филмите на Жан Реноар, Жан-Пиер Мелвил и още куп други. Операторите на „Имало едно време в Холивуд” и „Жокера”, съответно Робърт Ричардсън и Лорънс Шър, обаче също заслужават статуетка. Все пак – нека е „Фарът”.

Церемонията по връчването на Оскарите е на 9 февруари.