"Жокера": Смях до кръв

Голямото чакане свърши. „Жокера” (Joker) на Тод Филипс е в кината от днес

Ирина Иванова 03 октомври 2019

Струва си да се види как Хоакин Финикс променя походката си, слизайки и качвайки се по онова стръмно стълбище... Едни от любимите ми сцени в „Жокера”, между другото. Уж просто слизане и качване по стълби, обаче все едно душата на филма е там. Въобще начинът, по който хърбавата, жалка някак фигура на Хоакин Финикс (отслабнал с 20 + килограма за ролята) е вписана чисто кинематографично в контекста на мръсния, гигантски, шумен и разблуден грАД – Готъм сити или Ню Йорк, наречете го както искате – е истинското динамо на филма. Художникът, арт директорът и сценографът  – Марк Фридбърг, Лаура Балинджър и Крис Моран – за мен са големите герои на продукцията. Чудовищно добри са! За Хоакин – специално и... след малко.

Ако сте чули или прочели вече, че „Жокера” няма нищо общо с нито един предишен филм за Батман, нито с конкретен комикс, да знаете, че е точно така. Дори в много по-голяма степен, отколкото си представяте. Едва на финала историята е „вклинена” в поредицата и въобще в Батман сюжета по един неочаквано умел и естествен начин. Преди това няма и помен от  комиксовите герои и сюжети, от комиксовия свят. 

Артър (Хоакин Финикс) е мъж на средна възраст с психично заболяване, изразяващо се и в неконтролируем безпричинен смях (в действителност съществуват такива заболявания - Синдромът на Ангелман например), който си изкарва прехраната като уличен клоун, а голямата му мечта е да стане стенд ъп комик и да участва в любимото си телевизионно предаване – Шоуто на Мъри Франклин. В ролята на Мъри Франклин, между другото, е Робърт Де Ниро, който влиза тук с цялата си епична актьорска биография сякаш и е брилянтен, да! Артър живее, заедно с болната си майка, за която се грижи, в мизерен апартамент (не по-мизерен обаче от някои панелни дупки в нашите жк-та), самотен е като улично куче и вечно прецакван и мачкан от по-силните, по-богатите, по-наглите. Нали знаете онази дзен мъдрост, че красивият лотос пониква в мръсната кал? Е, тук е обратното. В душата на този принципно добър, кротък, честен, тъжен и болен човек покълва злото. Не злото, а Злото. И той започва своята свещена война, поход на отмъщението, битка за справедливост, революция на нищетата срещу целия алчен град, срещу целия студен и жесток свят и на негова страна застават всички като него - отхвърлените, пренебрегваните, болните, бедните, маргиналите, аутсайдерите. Ето така се ражда Жокера – в сърцето на един добър човек, който иска само малко милост и любов.

Артър/Жокера е трагичен герой, ясно е, обаче цялата тази история със струпването един след друг на все по-ужасяващи истини за него, съдбата и миналото му е толкова прекалено форсирана, че в един момент престава да ти въздейства. Оказа се, че не съществува нещастие на този свят, което злочестият и многострадален Артър да не е познал и около средата на филма малко ти става все едно вече. Добре, че последните  30 минути, в които се случва истинската трансформация на героя, са толкова брутално силни, че отнасят като торнадо сюжетната монотонност, доминираща през повечето време.

Филмът е повече мрачен и мъчителен, отколкото страшен и изпълнен с насилие. Режисьорът Тод Филипс по-скоро се опитва да ни потопи чрез външната реалност във вътрешната на този унизен и оскърбен по всякакъв начин човек, да ни вкара зад решетките на неговото съзнание, в което мракът все повече настъпва, изтласквайки светлината, да ни направи свидетели на битката между доброто и злото, която се случва вътре в героя и за която още от самото начало знаем кой ще е победителят. Проблемът е, че през по-голямата част от филма тъпче на едно място, върти се в кръг – Артър разбира поредната гадост за себе си, търси изход или пък отмъщение, не намира нито едно от двете и накрая някой го пребива. И това се повтаря няколко пъти.

Хоакин Финикс е очаквано силен в ролята на Жокер. Това е простото изречение, което изчерпва усещането ми за неговото изпълнение. Към актьор от неговата класа човек подхожда с определени очаквания и когато този актьор просто оправдае очакванията, това никога не е достатъчно. Искаш да те остави без дъх, да те грабне, да не можеш да спреш да мислиш за ролята му. Това обаче Хоакин Финикс не успява да направи. (Художниците и дизайнерите на филма обаче – да!)Прекалено нарцистичен е в изпълнението си, прекалено работа е отметнал, прекалено е пунктуален, сериозен, точен и т.н. Самовлюбено е изпълнението му. Силно, но самовлюбено, а самовлюбеността винаги е леко отблъскваща.

Режисьорът Тод Филипсказва, че се е вдъхновявал не от предишните филми за Батман, а от филми като „Шофьор на такси” и „Кралят на комедията” на Мартин Скорсезе (между другото изброява и много други филми от 70-те). В Артър/Жокера на Финикс има много от Травис на Де Ниро в „Шофьор на такси”, но Де Ниро изгражда героя си повече чрез действията му и отношенията му със заобикалящия го свят, а не пресъздава гърчовете на болната му психика, защото е наясно какво прави – само използва този герой, за да разкрие социалната среда и прочие. Докато Тод Филипс се лута в желанието си да разкрие и анатомията на психичното заболяване, и да покаже процеса на тоталната маргинализация на героя, и да свали маската на лицемерния и алчен свят и т.н.

Във филма присъстват, макар и под формата на намеци, много теми от съвремеността като например гротескната идея да си винаги усмихнат, винаги позитивен, винаги щастлив. Може би ще откриете и други – в бунта на клетниците, презирани от всички с по-голям късмет в живота. Ако влезем в профилите си във фейсбук, ще открием всичко това тук и сега. Ако не го открием, значи сме се научили здраво да си затваряме очите и да ги отваряме чак когато вече ни изнася.

Със сигурност ви очаква красиво и мрачно киноприключение. Колкото по-непредубедени отидете, толкова повече ще му се насладите.

 

 

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР