Гледах "Имало едно време... в Холивуд" на Куентин Тарантино три седмици след премиерата му у нас. Междувременно прочетох и чух доста мнения и коментари – от крайно отрицателни от типа на „скучен”, „лишен от всякакъв смисъл” (Бедни, бедни,Тарантино, така и не успя да откажеш някои от нас да търсят О, Смисъл! във филмите ти, а толкова се постара през годините!), и т.н. до пълно възхваляване и аплодиране плюс повечето нюансирани позиции между двата полюса. И тъй като и аз, както и много други хора по света и у нас, смятаме, че преди 25 години неговото „Криминале” промени киното, рестартира някои от жизненоважните му системи и хвърли особен мост между мейнстрийма и ъндърграунда, ще си позволя да прибавя и своята гледна точка към всички вече изказани. Все пак „Имало едно време... в Холивуд” със сигурност е един от филмите на годината, независимо дали ни харесва или не. Той е „заченат” като един от филмите на годината – Тарантино, Ди Каприо, Брад Пит, Холивуд, Кан, зловещото масово убийство, при което загива и бременната съпруга на младия тогава Роман Полански Шарън Тейт и което бе съзнателно един от най-споменаваните рекламната кампания на филма сюжетни елементи.... Целият филм е изтъкан от митове, холивудски архетипи и звезди. Дори да беше пълен провал, пак щеше да е „грандиозният провал на един от филмите на годината“.

„Имало едно време... в Холивуд” е умопомрачително сложен филм откъдето и да го погледнеш, но най-вече от режисьорска гледна точка. Съставен е от толкова малки, големи и още по-големи истории и историйки, филми във филма, клишета и пародии на клишета, герои и ерзац герои… Последният филм, който така виртуозно интегрираше различни попкултурни пластове и мотиви, бе „Формата на водата“ на Гийермо дел Торо.

 Какъв калейдоскоп на времето е този филм! Тук са рекламите, телевизията и телевизионните предавания, кината и филмите, звездите, начина на живот, битовите детайли, дрехите, прическите, гласовете, улиците, типажите, тук са 60-те години на 20 век в Холивуд, възстановени хем с изключителна прецизност, хем на игра – като от човек, който не е бил част от всичко това, а го е наблюдавал отстрани, през филтъра на особената си пристрастеност. Затова са сякаш отлежали, ферментирали, вече обвити от легенди и приказки.

Четох, че Брад Пит оставал в сянката на Лео ди Каприо и ще ви кажа какво мисля по въпроса: Остава в сянката му друг път! Никой не остава в ничия сянка тук. Двамата са като скачени съдове, като сиамски близнаци. Брад Пит просто е в ролята на железния каубой от филмите. Той е Героят – неуязвимият мъжкар, който може да излезе от всяка ситуация. Дори гласът му е все едно „изваден“ от каубойските класики, специално модулиран за целта. Брад Пит е героят „като на кино“, който никога не губи самообладание, непобедимият, недосегаемият. Нали разбирате колко интересна смяна на местата е извършил Тарантино – Клиф Буут (Брад Пит), т.е. дубльорът, човекът в сянка, е суперпичът, а уж истинската звезда Рик Далтън (Ди Каприо) е изпълнен със съмнения, разяждан от неувереност, „пропукан“, вечно на ръба на пропастта. На екрана, във филмите, те просто си разменят местата. Двете лица на архетипния холивудския герой – истината и мита, лицето и маската. Гениален дует!

Леонардо Ди Каприо пък е от онази най-висока категория актьори, които успяват да запазят себе си, отдавайки се изцяло на филма и на режисьора, с който работят. Спомнете си сцената, в която неговият Рик, след всички напъни – често комични - да остане в играта, се добира до роля във филм и прави една сцена, от която дори вътрешният ти глас си прехапва езика, дето го няма, а режисьорът отива и му казва: Браво! И Лео, и героят му Рик, и режисьорът на филма във филма, и Тарантино, и всички ние разбираме, че ако ни стискаше, на тази сцена трябваше да станем на крака… И също така, че заради това заслужено „Браво!“ са всички битки и страхове. Ами в тази сцена е събран животът на Актьора въобще, животът на холивудския Актьор в частност, животът на самия Ди Каприо може би също, защото и той вероятно, въпреки възходящата си, бляскава кариера пази в себе си една своя „пропукана“, неуверена, изпълнена с колебания и съмнения сянка, до която ни дава достъп едва сега…

А насладата от киното, с която е направен филмът! Тя е във всеки уж неоправдано дълъг кадър, в бавното бродене из декорите и снимачните площадки, в играта с плановете като от спагети уестърните (нали знаете, че Тарантино казва, че „Имало едно време на Запад“ на Серджо Леоне е най-любимият му филм?), в цветовете, които са като от постерите за масовите филми от онези години, в лицата, в разговора между Ди Каприо и детето в почивката на снимачната площадка… Още една забележителна сцена, между другото!

Най-личният филм на Тарантино. Най-чувствителният също така. Въпреки традицинната хиперболизирана сцена с разбиване на глави в ръбове и плискаща навсякъде кръв, простете образността. В крайна сметка тази сцена е като подписът, който художниците оставят върху картините си. Не може без нея.

Тарантино изцяло се е доверил на зрителите си. Приканва ни да тръгнем по стъпките му и да разчитаме следите, които е оставил по пътя си, докато е правил филма, предизвиква ни да включим на максимална степен интуицията си, визуалната си памет, филмовата си култура, познанията си, страстта си към киното, към неговото кино, всичко. Леко разсейване и си вън от филма и губиш играта. Така мисля, да. Тарантино е един от големите режисьори на моето поколение, на моето време. Носи в себе си, съответно и във филмите, които създава, нещо от есенцията, от духа на това време. Не се страхувам да го наричам гений и за себе си нямам нужда от проверката на времето.