Ким Новак – актрисата от „Вертиго” (”Шемет”) на Хичкок и една от известните холивудски блондинки на 50-те и 60-те – казва в интервю как в началото на кариерата й  някакъв рекламен агент заявил на всички млади актьори, явили се на кастинг за участие в реклама, сред които била и тя: „Не забравяйте, че вие сте просто парче месо. Парче месо на витрината в месарницата и нищо повече”.

Искам да кажа, че трагичната житейска история на Джуди Гарланд  не е уникална за Холивуд в годините на т.нар. „студийна система”, когато най-общо казано няколко могъщи студия (MGM, Paramaunt, Warner и др.) контролират пазара и налагат правилата на играта – търсенето, предлагането, условията на дългосрочните договори, с които буквално закрепостяват своите звезди и т.н. Съвсем парадоксално или пък може би логично до степен на жестокост точно тези години, когато големите студия си правят каквото си искат с подопечните си таланти, са известни като „златната ера” на Холивуд и точно през тези няколко десетилетия кинобизнесът е в разцвет и е зверски печеливш. Обикновено обаче там, където има големи печеливши, има и големи губещи. Джуди Гарланд е една от големите губещи.

Гледайте в интернет някои от последните токшоута и телевизионни изяви на малката голяма актриса и холивудска икона Джуди Гарланд. 46-47-годишна, но изглеждаща с около 20 години по-възрастна, болезнено крехка, направо чуплива, с перука, някак отчаяно елегантна, като за последно сякаш, пелтечеща, мрънкаща, сумтяща... Знаете ли на кого ми напомня? На Ейми Уайнхаус или Уитни Хюстън в последните си години. Не външно, а като вътрешна форма, прозираща през външната. Започва да пее и всичко това се изпарява, остава само артистът, който няма пол, нито тяло и плът, нито дрехи, нито перуки, нито друг живот за живеене, освен този сега, на сцената.  

Рене Зелуегър със сигурност е гледала тези, а и още много други видеа и записи и е попивала поведението, стойката, гласа, жестовете, леко прегърбената фигура на Джуди, създаваща усещането, че на раменете й тежи огромно бреме, походката, интонацията й на сцената, когато разговаря с публиката си и когато дори най-огромната и бляскава зала заприличва на задимено, интимно кабаре... Майсторски изградена роля, с трепет и сърце направена, която достойно изпълва един добре скован и старателно изчистен от всякакви рискове, много холивудски сценарий. Като казах сценарий – не мога да не упомена странната идея, която наднича от всяка сцена, а именно – да разкажеш за един трагичен живот, опитвайки се да останеш така да се каже позитивен до края. Без да се докосваш до пропаданията на Джуди, за които всички, интересували се от живота й, знаят. От гледна точка на личния си живот легендарната холивудска звезда  е представена просто като една... добра жена с чувство за хумор, притисната от съдбата да сътворява магиите си, за да си изкарва хляба. Хляб срещу магия – това е положението при Джуди. Създателите на филма не са се докоснали нито до скандалджийския й нрав, нито до страстта й към мъжете, нито до алкохолните й делириуми. Тя е представена изцяло като невинна жертва – на алчността и амбицията на майка си, на жестокостта на студията MGM и могъщия продуцент Луис Б. Майер, на лакомията на публиката вечно гладна за зрелища... Лошото в цялата работа е, че може би това е самата истина, кой знае!

Разбира се, все пак е отдадено заслуженото – и не би могло да бъде иначе – на страстта на Джуди към сцената и на неистовия й талант, който сякаш въпреки волята й я тегли към светлините на прожекторите, от които в същото време тя цял живот изпитва истински ужас. Това огромно противоречие, както и убийствената й самота, вечното й безпаричие, което я държи далеч от децата й, са нейното разпятие. Малката голяма Джуди Гарланд заслужава биографичен филм, в който са ни спестени демоните й. Платила е с живота си за това право – все пак е в „мелницата” на шоубизнеса от двегодишна възраст... чак до смъртта си на едва 47. В линка встрани можете да прочете житейската история на Джуди. Покъртителна е – това е точната дума.

Филмът е създаден по пиесата на Питър Куилтър и се концентрира върху последната година от живота на Джуди, когато тя е принудена да се раздели с децата си, оставяйки ги на грижите на баща им, нейния бивш, трети поред съпруг, Сид Лъфт, и да замине за Лондон, където й предлагат изключително изгоден договор за серия шоута. Образът на Джуди Гарланд и изпълнението на Рене Зелуегър (родена между другото през 1969 г. – годината, в която Джуди напуска грешния ни свят) са алфата и омегата на филма. Извън тях „Джуди” е средностатистически холивудски филм, както вече споменах изключително умерен във всичко, политкоректен, щадящ, без особени сценарни или чисто кинематографични находки, леко полиран и гланциран, без кой знае какъв диалог, без нито един момент, в който да ти се прииска да си запишеш някоя реплика... Въпреки това в него има някои силно въздействащи сцени – особено тези с Джуди и децата й или с мъчителните й сценични трески, които са добър повод да се запита човек: струвало ли си е всеки път тя да преодолява себе си в този кошмар? За Джуди вероятно си е струвало. Неслучайно споделя, че публиката е единственото живо същество, което я е карало да се чувства приемана и обичана. Тъжен филм. може би някой ще каже, че е и светъл. Не и аз обаче.

 Гледайте „Джуди”. Не толкова заради наградите, които Рене Зелуегър най-вероятно ще започне да взима скоро. Гледайте го заради самата Джуди.