Бояна Шарлопова - кармата Стефан

Ваня Шекерова 28 November 2019

Снимка: Тихомир Рачев

 

Казвала си, че винаги си си представяла свое голямо семейство. Стигала ли си някога до идея за толкова голямо, колкото е сега?

Честно казано, си представях децата си до три. Аз съм едно дете и винаги съм искала голямо семейство. Когато на последната ми Коледа се събрахме цялата фамилия Шарлопови, заедно с Ева и нейното семейство, се почувствах истински щастлива! Още не знаех, че това ще е последният ни празник в пълен състав. Насълзиха ми се очите, осъзнах, че още една моя мечта стана реалност. Стефан сбъдваше мечтите ми – за пътуванията, които са моя страст, за вътрешния дизайн, който винаги съм мечтала да работя, за курса по психотерапия, която исках да изучавам. Аз бях специална за него и той ме подкрепяше във всичко.

Сподели, че когато той си отиде толкова неочаквано, първата ти реакция е била да му се разсърдиш.

Да, сутринта, когато осъзнах какво се случва, започнах да си задавам въпроса: „Защо точно сега, когато се чувствам щастлива, спокойна, връзката ни е стабилна, осъзната?“. Бяхме стигнали онази фаза, в която трябваше да се наслаждаваме на живота. Шокът беше огромен, но трябваше да се мобилизирам, за да съобщя на децата за загубата по най-безболезнения начин. Връщайки се назад, винаги съм се чудела откъде намерих сили за това.  

Имаше ли знаци, които той не разчиташе или се правеше, че не забелязва?

Беше много сензитивен, усещаше нещата. Просто не искаше да повярва, че на него може да му се случи. Само година преди да си отиде, сърцето му излезе от ритъм. Бях силно притеснена, заведох го в болница късно вечерта, макар че въобще не искаше. Уплаших се, не бях го виждала такъв. Но той неглижира този сигнал, не му обърна достатъчно внимание. Не обичаше да ходи по лекари. Беше в двете крайности – ходим, спортуваме, храним се здравословно, а от друга страна – стрес, цигари, липса на почивка и сън.

Стефан е споделял, че много държи на твоето мнение, слуша внимателно какво му казваш. Защо за здравето си не те е послушал?

Да, наистина споделяше всичко с мен. Бях единственият човек, който знаеше повечето му проблеми. Вземаше под внимание мнението ми, но крайното решение винаги си беше негово. За здравето му не обичаше да говорим.
Проектът Созополис колкото му даде, два пъти повече му взе.

А това не те ли кара да не искаш да ходиш там сега?

Името на Стефан беше заложено в Созополис. Може би само колосална
личност като него можеше да се справи с такова предизвикателство. Духът и почеркът му се усещат в цялостната атмосфера на Созполис – това беше проектът на живота му. Обичам да съм там, защото усещам присъствието му, харесва ми да се докосвам до енергията на създаденото от него.

Какво усещаш, когато си до обелиска в Созополис?

Осъзнавам, че въпреки старанието ни да подчиним живота, той ни подчинява. И че животът, любовта и децата не ни принадлежат. Имат си собствени закони и собствен път. Идват точно когато са ни нужни, и си отиват пак така, но никога случайно. По тяхната си логика, не по нашата. И на нас ни остава само едно – да ги приемем с благодарност, че са споделили себе си с нас. Всичко е преходно. И това е моят урок – да се науча да живея тук и сега, да се радвам на мига и да оценявам малките радости, които ни се случват всеки ден.

« предишна страница следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР