Танжер отдавна вече няма нищо общо с онзи приказен марокански град от времето, когато Пол и Джейн Боулс скитат из подобната на лабиринт медина или пиянстват до истинска, божествена безпаметност в местните барове. Всъщност не, пиянства само Джейн. Веднъж дори, пък може и да не е било само веднъж, се съблича чисто гола в центъра на един локал. Това се случва много отдавна, в навечерието на Втората световна война. Днес улиците на Танжер са превърнати в безкрайна върволица от банки и хотели, досущ като онези, които можеш да видиш навсякъде.

Пол Боулс е един от най-забележителните американски писатели и композитори на 20. век, автор на няколко романа и множество сборници с разкази, като у нас са издадени „Чай в пустинята“ (най-известният му роман, по който Бернардо Бертолучи прави едноименния си филм) и пътеписите „Всички папагали говорят“. Джейн е неговата съпруга, сроден дух, приятел, спътник, изповедник, безсмъртна любима. Истината обаче е, че ако Джейн възкръсне и прочете последното изречение, никога няма да ни прости. Защото тя никога не е мислила за себе си като за „съпругата на Пол Боулс“, а преди всичко като за писател. Писател и свободна жена – не чак толкова често срещано съчетание в средата на 20. век. Самият Тенеси Уилямс я определя като „най-подцененият писател в американската литература“ и е факт, че романът й „Две сериозни жени“ е значително по-неизвестен от която и да е книга на съпруга й. Най-ужасното е, че ако днес пътувате до Мароко и отидете в дома, който семейство Боулс обитава в Танжер, ще видите над входната врата надпис: „Тук живя писателят Пол Боулс“. Нито дума за Джейн.

Може би най-точното определение за Пол и Джейн Боулс обаче винаги ще бъде „скиталци-пътешественици“, хвърлили в един момент от живота си котва в Танжер просто защото откриват, че в Северна Африка (във времето преди Втората световна война) все още се носи усещането за нещо диво, животински необуздано, непроучено, непознато, неутъпкано от цивилизацията, мистично и примитивно, неописуемо жестоко, неописуемо красиво... И за съжаление или пък не – обречено да умре. През четирите десетилетия, които прекарва в Танжер, отскачайки от време навреме до собствения си остров Тапробейн в Шри Ланка, който купува през 1952 г., Пол Боулс все по-ясно усеща, че светът на хотелите и банките, на масовия туризъм и тоталния комерс идва и нищо не може да го спре. А той винаги е презирал туризма и туристите. „Аз съм пътешественик, а не турист. Разликата е, че туристът има дом, в който да се завърне, а пътешественикът не принадлежи към нито едно място“ – са думи на героинята му Кит от „Чай в пустинята“, но всъщност и на самия писател.

Пол е роден в Ню Йорк, един ден преди да настъпи 1911 г. Била много студена зима и по-късно баба му му разказва ужасяваща история, според която баща му – зъболекар, строг и жесток човек – толкова не го искал, че веднага след като се родил, го оставил гол в една кошница на прозореца, за да умре от студ. Историята се врязва в съзнанието на Боулс и макар че никой друг никога не я потвърждава, оставя отпечатък върху целия му живот. Каквито и истории да чува по-късно за свирепи туареги и бедуини от пустинята, той винаги си спомня за баща си и разказа на баба си. Майката на писателя също е странна птица. Любимата й игра е да се крие из къщата и да стряска сина си, а вместо с приказки, предпочита да го „приспива“ с мрачните истории на Едгар Алън По, които едновременно го очароват и ужасяват. Нищо чудно, че по-късно Боулс ще е така магнетично привлечен от живота отвъд цивилизацията, от тъмното у човека, ирационалното, от силите на несъзнаваното.

„Не можеш да станеш писател, ако пишеш само за красивото и доброто. Някой – героят ти или пък ти самият - трябва да изпадне в беда, за да пишеш и да те четат“ – казва Боулс. Той има зловещ късмет в това отношение, защото попада в беда още със самото си раждане и неговата беда е неговото семейство. Семейство, в което непрекъснато се водят битки и в което той се научава да бъде аутсайдер.   

Като ученик Пол пише странни сюрреалистични истории и рисува карти на фантастични земи, а в по-късните си тийнейджърски години дори публикува разказ в издание, списвано от звезди като Пол Елюар, Гъртруд Стайн и Джеймс Джойс. По примера на своя гуру Едгар Алън По се записва в университета във Вирджиния, но още на втория семестър, без дори да попита или поне информира родителите си, заминава за Париж със само 25 долара в джоба. Там попада под крилото на самата Гъртруд Стайн, която помни разказа му отпреди години и е силно впечатлена от таланта му, а както се знае Гъртруд Стайн никога не греши. Когато посочи някого, значи преди това Господ го е посочил. В онези години Стайн е истинска повелителка на парижките артистични кръгове и нейният изключително рафиниран висок вкус, както и бохемският й лайфстайл, скандалното й публично съжителство с любовницата й Алис Токлас, оказват огромно влияние върху Боулс. Макар обаче Париж в края на 20-те да е най-вълнуващото място на планетата – все пак там са Хемингуей и Фицджералд, Пикасо, Матис, Дали и т.н. – вечният аутсайдер не се задържа дълго и скоро отплава обратно за Ню Йорк, където обаче се отдава не на литературата, а на музиката. И всъщност преди да стане известен писател Пол Боулс става известен нюйоркски композитор.