13 въпроса към... Милена Фучеджиева

eva.bg 23 August 2019

С кого разговаряте напълно искрено и пред кого разкривате сърцето си? Това е първият от 13-те въпроса в анкетата, с която списание EVA стартира своята нова онлайн рубрика „Говори с ЕVA”. Обръщаме се към различни възрасти и професии с желанието да поговорим искрено и да чуем тяхната гледна точка за нещата от живота. 13 въпроса, 13 отговора. Всеки петък на eva.bg. Говорят хората, които ни вдъхновяват и ни карат да вървим напред. Надяваме се и вие да бъдете един от тях. Днес разговаряме с Милена Фучеджиева.

С кого разговаряте напълно искрено и пред кого разкривате сърцето си?

Принципно така разговарям с всички, понякога и с целия фейсбук, което се приема като глупост, наивност, ексцентричност, желание за слава, но и за откритост, на която не само държа – просто не мога да съм друга. Пред широка публика, разбира се, не съм чак така открита, колкото с дъщеря ми, с втората ми майка Соня Василева, с приятеля ми и с приятелките ми в Америка. Средствата за комуникация са изключително важни за мен, защото за съжаление нямам много близки хора в България, с които да мога да седна на масата в хола и да изпием бутилка вино, без да се опасявам, че споделеното ще бъде обсъдено на още много други маси. Хората говорят за други хора без необходимото възпитание и дискретност, разговорите се деформират през призмата на ненужни емоции и комплекси, а аз съм във фаза от живота ми, в която имам нужда повече от всякога от истина. А и кой иска непрекъснато да е нащрек?! Животът често е жесток и всички имаме нужда да вярваме на хората около нас – на мотивациите им, на откритостта им, на добрите им намерения. Искреността и отвореното сърце са дефицит. Любовта не е само за влюбените, тя трябва да присъства във всичко. Негативното обсъждане е тежка българска болест, макар и съвсем искрена и лична. „Тая е такава, оня е онакъв“ не е моят разговор, а това тук означава самоналожена изолация.

Как тълкувате сентенцията "Мълчанието е злато"?

Тя е неприложима в ерата на социалните медии. Съвременното „злато“ е да държиш пулса на времето. В този смисъл мълчанието е забрава. Сега съм във фейсбук, защото промотирам „Пътят на честта“, но иначе съм деактивирана, за да се самосъхраня от потока негативност във фийда. Някога – „някога“ е преди десетина години, когато ролята на социалните мрежи не беше ясна на българите – бях обвинявана, че се саморекламирам във фейсбук. Америка ме научи освен че мълчанието не е злато, и че скромността не краси човека, а го прави невидим. И когато трябва да изкарваш хляба си с произведенията ти във време, в което има жестока конкуренция, скромността и мълчанието са пречка. За съжаление, без медийно присъствие Светият дух няма да ти продава продуктите, нито ще ти осигури място в Раяза награда, че си неконкурентноспособен. В личните отношения също не мога да мълча, защото беглите ми опити да го правя водят до взрив, който взема жертви, а това е разрушително за всички. Затова и обичам комуникативни хора. Не понасям пасивната агресия на „сърдит съм ти и не ти говоря“. Тя означава нежелание да се поема отговорност, страх, глупост и нечестност. Всичко в живота е въпрос на договаряне.

Имате ли таен дневник? Как подреждате преживяванията си?

Някога, когато бях на 15 години, имах дневник за кратко. Бях тартор в золумите във френската гимназия, от която ме изключиха, и имах неблагоразумието да описвам едни ужасни глупости в него. Един ден майка ми го докопа. Лошото беше, че и майката на приятелката ми Ана-Мария, журналистката Румяна Узунова, докопа нейния, а Румяна пък беше приятелка с моята майка. И един ден поглеждам през прозореца през голямото междучасие и виждам майка ми и Румяна как маршируват към гимназията през Патриарха със свирепи физиономии. От тогава дневник нямам, няма и да имам. Ако имам нещо много тайно, гледам да го кажа на всички, за да намаля ефекта на ужаса, който ще ми се стовари на главата – това е шега, разбира се. Изобщо какви тайни може да има човек в ерата на повсеместното шпиониране?! Преживяванията ми ги подреждам по степен на търпимост. Тези, които ми пречат най-много да се чувствам щастлива и свободна, гледам да елиминирам максимално бързо.

Изборът, който определи/промени посоката на живота ви?

Те са три. Първият е, че въпреки всички рискове и увещанията на проф. Радонов да абортирам детето си, аз не се съгласих и го родих. Вторият е, че напуснах България за 20 години, третият е, че се върнах в България преди 9 години, четвъртият предстои. Той ще е обратно към Америка, но никога само на едно място. Трудно ми е да живея само на една територия. Но най-големият крайъгълен камък е раждането на Радина. Бях на 20 години, загубила любимия си човек, и нямаше как да предвидя нищо от това, което последва, но никога и за секунда не съм съжалявала за избора си – той е Изборът на живота ми. Ако се бях освободила от тежката отговорност и участ да съм сама майка, току-що едва оживяла, и все още полудете, което не знаеше на кой свят се намира от психическата травма от катастрофата, сега не само че щях да бъда напълно сринат човек, но и едва ли щях да съм жива. Заради катастрофата коремът ми е разпран по дължина с ужасен белег. Някога се чудех дали да не си направя пластична операция и реших, че това е само тяло, плът, корем, белегът няма да се махне. Онзи, в душата, е завинаги и понякога много боли. Имаше мъже, които се шашкаха при вида му, но никога не съм се съобразявала с тях. Белегът е историята и географията на живота ми.

Ако сега трябва да изберете професия, каква би била тя?

Същата. По всяко време и при всякакви обстоятелства. Да си писател означава свобода и независимост. Но бих завършила и право, ако не ме мързеше да уча. Аргументацията на всичко, видяно от всички страни, с всички слабости и опорни точки, ми е много важна. Не влизам в битка, без да съм сигурна, че ще я спечеля, а битки, уви, тук не липсват. Баща ми е завършил право, дъщеря ми също. Само аз, най-мързеливата, си останах проста писателка и сценаристка. Георги Божилов-Слона смяташе, че от мен може да излезе много добра художничка, и навиваше родителите ми да ме пратят на уроци по рисуване, но това не се случи. А сценарната работа е огромно удоволствие. Създавам хора и им вдъхвам живот и биографии. Няма нищо по-интересно от това.

Каква е вашата представа за щастието? А за нещастието?

Моментите на тотална хармония с хората, които обичам. Случват се и отлитат бързо, после идват пак. Нищо не е постоянно. Благодарността към Бог за мен е щастливо задължение. За нещастието не искам да говоря. То е Този, чието име не бива да бъде споменавано. Неслучайно дадох тези 2 снимки. Момиченцето от старата снимка е моята майка на 3 г. Сърцераздирателно е да видиш две снимки една до друга какво разказват за произхода на щастието и нещастието. Снимката на мама е от 1937 г. Смутни, брутални години, през които са минали родителите ни, за да сме това, което сме. Имаме ли изобщо правото да говорим за нещастие във време, в което не познаваме войната?! Малката Пиринка е усмихната, без да знае колко труден ще е животът й, минал през една ужасна война и два политически строя. Нея вече отдавна я няма, а намръщената аз съм в морето на остров Скирос с пълното съзнание, че то не ми е до колене, но животът ми тече в мир и свобода. Всичко е въпрос на отправна гледна точка.

Кои са трите думи, които ви описват най-добре?

Сила, ум, устременост. А най-сериозните ми недостатъци са черногледство поради свръханализ на всичко и някъде дълбоко гняв. Той е от раните от миналото, които понякога, макар и рядко, зейват лошо. Как ме възприемат другите е друг въпрос.

Кого или какво следвате в Инстаграм?

Следя много музеи като Гугенхайм, Тейт, Лувъра, Гагосиан и т.н. – и това е огромно удоволствие. Световното изкуство е голяма липса в България. Яд ме е, че София е малък град без стари европейски традиции заради комунизма, а преди това заради „турското присъствие“. Извън изкуството силно ме занимава попкултурата. Следя Мадона, Никол Кидман, Шарън Стоун, Майли Сайръс, също разни профили с кулинарни рецепти, Hollywood Reporter, Стивън Кинг, НАСА, Ню Йоркър, изобщо тюрлю гювеч, който да ме държи извън пределите на сегашната ми локация.

Какъв талант бихте искали да притежавате?

Да се телепортирам където пожелая или да летя. Изобщо таланти вече не ме интересуват, а само суперсили.

Може ли любовта да бъде безусловна?

Не, освен към децата и котките. А и няма защо да е безусловна. Любовта освен че е химическа реакция, е и възможност за договор „за взаимно разбирателство“ между двама души, чиято цел е да има баланс, и двамата да изпитват еднакво удоволствие от общуването помежду си. Трябва да се спазват конкретни отговорности и параметри, както във всеки договор. Можем да имаме известна толерантност към слабостите на любимите ни хора, както и те към нашите, но само до степен, която не нарушава взаимното ни чувство за душевен и телесен комфорт. Времето и познанието не са фенове на романтиката, а и тя никога не ми е била интересна за дълго. Приятелството в любовта е по-важно от самата любов, но ине може само с него. Все пак не спим с приятелите си.

За какво използвате парите си?

За пътувания, ресторанти и дрехи. Никога не съм им позволявала да ме използват.

С какво са свързани страховете ви?

Освен обичайните, свързани със здравето на хората, които обичам, както и моето, имам един голям страх – да не стане някакъв глобален катаклизъм, заради който да спрат полетите на самолетите. С дъщеря ми живеем на различни континенти. Това е огромен страх, който се надявам завинаги да остане нереализиран изобщо заради цялото човечество. Но съм движена от вяра, не от страхове.

Какво ви кара сутрин да ставате от леглото?

Когато спя вкъщи, котаракът Панчо, който идва над главата ми да провери дали дишам, а по принцип, свързаността ми със света. Интуицията ми за всеки нов ден. Любопитството към света. Работата ми. Любовта към живота и любимите същества.

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР