Опитвам се да свикна с мисълта, че не ми върви с ваканциите и това е! Трудно е да се смири човек, особено като гледа снимките на другите хора във фейсбук и инстаграм и разбира, че тези хора си прекарват страхотно, както винаги – усмихнати, ведри, безгрижни и нито едно облаче не помрачава безграничния им релакс. Ако евентуално има някакво облаче, то е бяло, пухкаво, сладуресто и някъде далеч, далеч зад тях и високо, високо в бездънносиньото небе. Е, и аз успявам да изпратя няколко подобни снимки (на които пия коктейли, нося си новите бански и ям калмари и октоподи с изстудено бяло вино) на най-близките си, за да са спокойни, че съм добре, но само аз си знам истината. Сега реших да си призная и да ми олекне. И най-накрая да разкрия, че всъщност не обичам нито октопод, нито миди, нито омари, нито дори риба. Колкото и да са пресни и полезни. И не мога да се впечатля и от най-големите и скъпи лавраци, ципури, лефери, калкани и прочие, какво да направя! За мен само кралски скариди от консерва и студено пушена сьомга за сандвичи, моля! 

Една история #nofilter #nomakeup #nophotoshop. Само грозната истина.

Първото романтично море като студентка, с тогавашното ми гадже – Ахтопол, бунгало, началото на Милениума. Гаджето ми се натравя с кюфтета и се започва едно... Даааа, цяла нощ. Но оцелява. После започва да вали – през три часа. Оставя ти достатъчно време, за да решиш, че вече няма да вали и точно, когато за пореден път стигнеш до плажа и си простреш кърпата на пясъка – хайде пак! И така – през три часа и през всичките пет дни след като гаджето ми оцеля от кюфтетата. Всички много се смяха на заглавието на онзи филм „Облачно с кюфтета”, не и аз.

Следват поредица от морски ваканции, в които детето се разболяваше като по схема – на втория ден вечерта и вдигаше задължително температура около 40 градуса, а веднъж и малко отгоре. Когато пиша „поредица”, това означава „поредица” – 5 или 6 последователни години, в които на третия ден от дългочаканата си почивка, ти вече висиш пред лекарски кабинети, мериш температура, даваш лекарства и не ходиш на плаж. Разбира се, всичко отминава окончателно... в деня, в който си тръгваме към къщи. На едно от тези морета се случи чудо и детето се пооправи два дни преди края на ваканцията. Отидох да отбележа случая като изпия едно мохито. Сервираха ми го незабравимо – с изсушен джоджен вместо свежа мента, с бяла захар вместо кафява и с лимон вместо лайм. Не искам с лошо, но Северното ни Черноморие наистина си е диво. Няма да конкретизирам локацията на бг мохитото с джоджен.

После си взехме куче и се започнаха драмите около него, но хайде – за тях ние сме си криви, да не упреквам съдбата. И не ме питайте защо не го оставяме в кучешки хотел. Никога не сме го оставяли. 

Върхът настъпва миналата година в Поморие. Срам не срам, отиваме заради калните бани. Какво да се прави, времето лети и всеки опира до кални бани в едни момент. На втория ден – този фатален за мен ваканционен ден - водата спира. Не топлата вода, водата въобще. В почти цяло Поморие. В разгара на летния сезон – първите дни на август. Като човек, спомнящ си режимите на соца – 2:2, 3:3 с ток и без ток, с вода и без вода, и прочие схеми – се сещам, че най-вероятно ще я пуснат през нощта. И ... бинго! В 4 сутринта успявам да напълня някаква голяма бутилка... После пак спират водата. И така – три дни. Три дни, хора, без вода. Туризъм ли?! Ами не успях да намеря извинение, съжалявам. Аварии се случват, но и аварии се оправят. Ще обърнеш света, ако трябва, но няма да оставиш хората, дошли на почивка, три дни без вода. Какво ще кажете, а? Когато все пак пускат водата, ние сме на плажа и ... Тук идва наистина веселото – забравили сме да затворим кранчето в кухнята на апартамента (хотелски апартамент). И познайте какво? Целият апартамент е покрит с три пръста вода. Горкото куче се е скрило под пердето и гледа покачването на нивото на водата в сантиметри. Дааа, така беше. Но забравих да кажа, че освен безводието и последвалото наводнение, цялата ни ваканция бе приятно рамкирана със спукана гума на идване и една медуза, която ме ухапа ден преди тръгване и щях да пукна от болка. Дреболии, кой ти гледа!

И тази година си казвам – не! Край! Трябва да се сложи точка на черната серия. Ще отидем по-рано – в началото на юли. Задължително в Гърция! Ще си наемем достатъчно просторно място и ще изпратя снимка на кучето предварително, та никой да не се изненадва колко е голямо като го види на живо. Ще е супер! Резултат? Двигателят на колата гръмна около язовир Студена на път за Кулата. Пътна помощ. Билети за автобус за следващия ден. Един пропуснат ден и в крайна сметка ваканция само за половината от нас – жената и детето. Мъжът и кучето – у дома. Като в онази реклама – това лято ние ще ходим на ваканция, догодина – вие. Дали не ни се развали лаптопа? О, да, направи го. Дали пак не ни спряха водата поради повреда за една нощ, нищо че сме в Гърция, а не в Поморие? Ами спряха я, обаче и я пуснаха веднага на сутринта. Та и този път оцеляхме. Дори ни беше хубаво. Дъщеря ми каза: Двете бяхме като Тимон и Пумба (от "Цар Лъв"). Хакуна матата! Което в превод от суахили означавало: Не се тревожи, нямай грижи! Децата винаги ти дават друга гледна точка към живота. 

Та най-странното е, че въпреки всичко, от всяка една от изброените „ваканции”, имам и много хубави спомени. Защото в един момент просто разбираш, че нямаш време за губене и започваш да се радваш. Първоначално малко насила, а после като го оттренираш – и наистина. Казваш си: Хакуна матата! Въпреки всички наводнения и режими, повреди, катастрофи, медузи, вируси...

Ами исках да завърша позитивно, обаче сега като ги изброих всички несрети отново, видях че няма как да стане, съгласете се. Каквото – такова, колкото – толкова. Моля ви, ако и на вас ви се случват такива неща – споделете ги. Ще ми стане по-добре, какво да лъжа.

Единствената ми утеха е, че на когото не му върви през ваканциите, му върви през останалото време. Нали има такава народна мъдрост? Нали?