Вяра и Надежда oтивaт на пазар

Преди четири години баба ми отиде в старчески дом в Барнсли. Аз я навестявах там до смъртта й и от тези посещения се родиха много разкази. Ето един от тях.

eva.bg 18 July 2019

Снимка: getty images/guliver

54 годишната Джоан Харис е родена във Великобритания, но е половин французойка. Като дете прекарва много време в сладкарницата на дядо си и сред магическите лечебни отвари на баба си. Опитва се да пише от 10 годишна. Затова е много чудно, че след като завършва  литература в Кеймбридж, работи като счетоводителка. Междувременно се омъжва, ражда дъщеря и става преподавател. През 1999 г. книгата й „Шоколад” я прави световноизвестна, особено след появата на едноименния филм с Жулиет Бинош и Джони Деп. Има 10-тина издадени на 50 езика книги, без да броим двете готварски. Живее уединено в Южна Англия със семейството си, участва в много благотворителни каузи, приема много награди за творчеството си и често пише в туитър. Вълшебни истории за любов, щедро поръсени с чувство за хумор и озарени от топлината на нейната човечност, плюс щипка магия, която ни кара да вярваме, да обичаме и да се надяваме – всичко това е Джоан Харис. Предлагаме ви един любим разказ от книгата й „Истории оттук-оттам”, издателство  „Прозорец”, 2007.

ДНЕС Е ПОНЕДЕЛНИК, значи пак ще има оризов пудинг. Причината е не толкова в това, че в старческия дом „Медоубанк“ са загрижени за зъбите ни, колкото в липсата на въображение. Както казах на Клеър завчера, има много неща, които могат да се ядат, без да се дъвчат. Стриди. Гъши черен дроб. Салата от авокадо със сос „Винегрет“. Ягоди със сметана. Крем брюле с ванилия и индийско орехче. Защо е този низ от безвкусни пудинги и пюрета? Клеър – намусената блондинка, която постоянно дъвче дъвка – ме изгледа, все едно съм полудяла. Казват, че изисканата храна дразни стомаха. Пази боже изхабеното ни небце да се претовари от вкусови впечатления! Виждам как Хоуп се усмихва, докато дъвче последната хапка пай с риба, и знам, че ме е чула. Хоуп може да е сляпа, но не е вчерашна.
Фейт и Хоуп. Вяра и Надежда. С тези имена можем да минем за сестри. Кели – онази, която дебело очертава устните си с молив – ни мисли за чудачки. Докато чисти стаите, Крие понякога ни пее: „Вяра, надежда и състрада-ание-е-е!“ Той е най-свестният от всички, струва ми се. Весел и непринуден, Крие все си навлича беля за това, че говори с нас. Носи тесни фланелки и обеца на ухото. Казвам му, че последното, от което се нуждаем, е състрадание, и това го разсмива. Гърнето и похлупакът – така ни нарича той. Буч и Сънданс.
Не казвам, че тук е лошо. Просто е прекалено посредствено – не като уютната посредственост у дома, където цари познатата мръсотия и безпорядък, а онази в чакалните и болниците, стерилни места в пастелни тонове, където мирише на препарати за почистване и на подлоги. По правило не ни посещават често. Аз съм една от щастливците: синът ми Том идва веднъж на две седмици със списанията ми и букет хризантеми -последните бяха жълти – и ми съобщава само новините, които според него не биха ме разтревожили. Но той не е много разговорлив. „Е, добре ли си, мамо?“, и една-две забележки за градината това е горе-долу всичко, което се сеща да каже, но иначе е добронамерен. Колкото до Хоуп, тя е тук от пет години – дори по-дълго от мен – и все още никой не я е посетил. Миналата Коледа й дадох моята кутия шоколадови бонбони и й казах, че дъщеря й ги е изпратила от Калифорния. Тя се усмихна по своя бегъл ироничен начин. „Мила моя, ако това е от Присила, ти си Джинджър Роджърс“ – каза с присмехулна официалност. Аз се разсмях. От двайсет години съм в инвалидна количка и последния път, когато ходих на танци, беше малко преди мъжете да престанат да носят шапки.
Все пак се оправяме. Хоуп бута инвалидната ми количка, а аз я насочвам. Не че се нуждае от кой знае какво насочване: тя може да се ориентира и сама, като използва парапетите. Но на сестрите им харесва, когато се оправяме сами. Това се вписва в етичните им представи: не на разсипничеството, не на капризите. И, разбира се, аз чета на Хоуп. Тя обича истории. Всъщност идеята да й чета беше нейна. Чели сме и „Брулени хълмове“, и „Гордост и предразсъдъци“, и „Доктор Живаго“. Тук няма много книги, но библиотечният микробус идва веднъж на четири седмици и ние изпращаме Луси да ни донесе нещо хубаво. Луси е стажантка от колежа и знае какво да избере. Но когато отказа да ни донесе „Лолита“, Хоуп много се ядоса. Според Луси тази книга не е за нас.
- Един от най-големите писатели на XX век, и не е за нас! – Хоуп е преподавала в Кеймбридж и понякога в гласа й още се долавя онази характерна заповедна нотка. Но виждам, че Луси изобщо не я слуша. Винаги ви поглеждат с онази физиономия – дори най-умните, – с онази усмивка на грижовна медицинска сестра, която сякаш казва: „Аз знам по-добре.“ „Аз знам по-добре, защото вие сте стари.“ Все същият оризов пудинг, казва ми Хоуп. Оризов пудинг за душата.
Хоуп ме научи да ценя истинската литература, а аз я научих да чете списания. От години списанията са моята страст, лъскавите страници за мода и светски новини, за ресторанти и нови филми. Отначало започнах да й чета рецензии за книги, като хитро я изненадвах с някоя статия тук и някоя модна страница там. Установихме, че аз притежавам забележителен талант за описания и сега с наслада прелистваме страниците на лъскавата ефимерност, въздишаме над диамантите „Картие“, над червилата „Шанел“ и над невъзможно пищните дрехи. Наистина е странно. На младини тези неща не ме интересуваха особено. Мисля, че Хоуп се е обличала по-елегантно от мен – в края на краищата, имало е колежански балове и академични тържества и летни излети край река Кам. Разбира се, сега изглеждаме еднакво. Старчески шик. Тук нещата са общи – някои хора забравят кое е тяхно и кое не е, така че доста се краде. Аз нося най-хубавите си неща със себе си, на поставката под седалката на количката си. Парите и малкото си бижута крия във възглавницата, на която седя.
Тук не се разрешава да държим пари. Нямаме за какво да ги харчим, а навън излизаме само с придружител. Външната врата е с код и някои се опитват да излязат заедно с посетителите в края на свижданията. Мисис Макалистър, деветдесет и две годишна, енергична и отдавна загубила разсъдъка си, постоянно бяга. Иска да си ходи у дома.
Мисля, че всичко започна от обувките. Гладки лачени обувки, червени като захаросана ябълка, с токчета до небесата – видях ги в едно списание и изрязах картинката. Понякога скришом я изваждах, гледах я като зашеметена и се чувствах глупаво, не знам защо. Все пак не беше снимка на мъж или нещо такова. Беше просто чифт обувки. С Хоуп носим еднакви обувки: безформени светлобежови чехли от изкуствена кожа, неизбежно, неоспоримо уместни; но тайно въздишаме по обувките от Маноло Бланик с дванайсетсантиметрови токове, по велурените чехли „Джина“ или по шедьоврите от ръчно рисувана коприна на Джими Чу. Абсурдно е, разбира се. Но аз копнеех за тези обувки с ожесточение, което почти ме плашеше. Исках поне за кратко да вляза във веселите лъскави страници на някое списание. Да опитам ястията, да изгледам филмите, да прочета книгите, За мен обувките бяха олицетворение на всичко това с наглата си жизнерадостна червенина, с откровено невъзможните си високи токове. Това бяха обувки, създадени за всичко – за отпускане, за излежаване, за пристъпяне крадешком, за наперено крачене, дори за летене, – но не и за ходене.

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР