Шофьорът на таксито беше кисел и с нежелание качи инвалидната количка в черното такси, докато Хоуп ме подкрепяше. Аз не съм толкова стройна, колкото бях някога, и доста й натежах, но се справихме.
- Какво ще кажеш да хапнем? – предложих аз с пресилено безгрижие, за да пропъдя киселия вкус, останал в устата ми след погледа на шофьора.
Хоуп кимна.
- Някъде, където не предлагат оризов пудинг – иронично каза тя.
„Фортнъм и Мейсън“ работи ли още? – попитах шофьора.
- Да, скъпа, и Британският музей – отвърна той и нетърпеливо запали двигателя. – Най-подходящото място за вас – като че ли промърмори мъжът под носа си.
Неочаквано за мен Хоуп се изкиска.
- Може би после ще се отбием и там – кротко предложи тя.
Това ме накара да избухна в смях. Шофьорът ни изгледа подозрително и подкара колата, като продължаваше да мърмори.
Има такива места, които оцеляват при всякакви сътресения. Едно от тях е „Фортнъм“, малко преддверие на рая, изпълнено с блясъка на потънали съкровища. Дори ако всички цивилизации рухнат, „Фортнъм“ ще остане с любезните си портиери и стъклените си полилеи като последен непобедим и легендарен поборник за вярата. Влязохме в залата на първия етаж и се озовахме сред планини от шоколадови бонбони и кохорти от захаросани плодове. Вътре беше прохладно и ухаеше на ванилия, карамфил и праскови. Хоуп леко въртеше глава ту на една, ту на друга страна и вдишваше аромата. Тук имаше трюфели, хайвер и гъши черен дроб в миниатюрни кутийки, гигантски дамаджани със зелени сливи в отлежало бренди и череши с цвета на моите обувки от „Найтсбридж“. Имаше яйца от пъдпъдък, пралини и котешки езичета в пакети от оризова хартия и бутилки шампанско, строени в бляскави батальони. Взехме асансьора до кафенето на горния етаж, където с Хоуп пихме чай „Ърл Грей“ в порцеланови чаши, припомняхме си чая в пластмасови чаши в „Медоубанк“ и се кикотехме. Аз поръчвах неудържимо и за двете, като се стараех да не мисля за намаляващите си спестявания: пушена сьомга и бъркани яйца с кифлички, пухкави като облаци, тънки канапета от рулца аншоа и сушени на слънце домати, шунка от Парма с резенчета розов пъпеш, шоколадово парфе с кайсии, нежно като милувка.
- Ако и в Рая е поне толкова приятно, колкото тук, изпрати ме веднага там – мърмореше Хоуп.
Дори задължителната спирка в тоалетната беше откровение: чисти лъскави плочки, цветя, пухкави розови хавлиени кърпи, благоуханен крем за ръце, парфюм. Аз напръсках Хоуп с аромат на фрезия и огледах и двете ни в едно от големите бляскави огледала. Очаквах да изглеждаме безлично, може би дори глупаво, в еднаквите си жилетки от дома и скромните си поли. Вероятно беше така. Но ми се стори, че сме се променили и разхубавили: за пръв път виждах Хоуп такава, каквато е била, виждах предишната себе си.
Прекарахме много време във „Фортнъм“, Обиколихме етажите с шапките, шаловете, чантите и роклите. Аз запечатах всичко това в паметта си, за да го опиша после на Хоуп. Тя търпеливо ме возеше през гори от бельо, сака и вечерни рокли като летен полъх, прокарваше тънките си изящни пръсти по коприни и кожи. Тръгнахме си с нежелание: улиците бяха прекрасни, но им липсваше блясък, хората бързаха покрай нас изнервени или безразлични и аз отново изпитах страх. Хванахме такси.
Вече бях нетърпелива: по гръбнака ми пробягваха иглички на сценична треска и аз отново разгънах картинката, чиито ръбове се бяха изтъркали от дългото стоене в портмонето. Отново се почувствах безлична и стара. Ами ако продавачът не ме пусне да вляза? Ами ако ми се изсмеят? Още по-лошо бе подозрението – увереността, – че обувките ще се окажат прекалено скъпи, че вече съм изхарчила твърде много, че може би от самото начало не съм имала достатъчно... Забелязах една книжарница и благодарна за възможността да се разсея, спрях таксито и с помощта на шофьора двете слязохме и купихме за Хоуп екземпляр на „Лолита“.
Никой не каза, че е неподходящо. Хоуп се усмихна, взе книгата и прокара пръсти по гладката, ненакърнена подвързия.
- Колко приятно ухае – тихо каза тя. – Почти бях забравила.
Шофьорът на таксито – чернокож мъж с дълга коса – ни се усмихна. Очевидно се забавляваше.
- Сега накъде, дами? – попита той.
Нямах сили да му отговоря. С треперещи ръце му подадох изрезката от списанието с адреса в Найтсбридж. Ако се беше разсмял, мисля, че щях да се разплача. Вече бях почти на ръба. Но шофьорът само се усмихна и колата се вля в оглушителния поток от коли.
Магазинчето беше малко, с тясна витрина със стъклени рафтове и с по един чифт обувки на всеки. Зад тях се виждаше светло помещение, цялото в светло дърво и стъкло, а на пода стояха големи вази с бели рози.
- Спри – казах на Хоуп.
- Какво има? Затворено ли е?
- Не.
Магазинът беше пуст. Виждаше се отвън. Имаше един продавач – младеж в черни дрехи с дълга лъскава коса. Обувките на витрината бяха бледозелени, крехки – като пъпки, които скоро ще се разтворят. На нито един от чифтовете нямаше цена.
- Напред! – заповяда Хоуп с повелителния си кейм-бриджки тон.
- Не мога. Не е... – не можах да довърша. Отново се видях отстрани – стара и безцветна, недокосната от магията.
- Уместно? – отсече Хоуп с укор и подкара количката напред.
За миг ми се стори, че ще събори вазата с рози до вратата.
 – Наляво! – изкрещях аз и я заобиколихме. На косъм.