Държах снимката в портмонето си, като от време на време я изваждах и я разгъвах като карта към тайно съкровище. Не след дълго Хоуп заподозря, че крия нещо.
- Знам, че е глупаво – казах й аз. – Може би започвам да полудявам. Сигурно накрая ще стана като мисис Банърджи – ще нося по десет палта наведнъж и ще крада хорското бельо.
Хоуп се разсмя.
- Не мисля, Фейт. Разбирам те напълно – тя опипа масата пред себе си в търсене на чашата си с чай. Знаех, че не бива да й помагам. – Иска ти се да направиш нещо непристойно. Аз искам „Лолита“. Ти искаш чифт червени обувки. И двете са еднакво неуместни за хора като нас – Хоуп се приближи и понижи глас: – Има ли адрес под снимката? – попита тя.
Имаше. Прочетох й го. Адрес в Найтсбридж. Все едно беше в Австралия.
- Хей, Буч и Сънданс! – това беше веселякът Крие, дошъл да измие прозорците. – Обир ли замисляте?
Хоуп се усмихна.
- Не, Кристофър – небрежно отвърна тя. – Замис ляме бягство.
Замислихме го със заговорническото лукавство на военнопленници. Имахме едно съществено предимство: елементът на изненадата. Ние не бяхме редовни бегълци като мисис Макалистър, а привилегировани затворници, приятно предвидими и безопасно безпомощни. Трябва да измислим нещо за отвличане на вниманието, предложих аз. Нещо, което да накара дежурната сестра да стане от бюрото си и да остави входната врата без надзор. Хоуп заставаше край вратата и се вслушваше в звука от натискането на цифрите от кода, докато беше почти сигурна, че може да повтори комбинацията. Разчетохме времето с прецизността на опитни военачалници. В девет без девет минути в петък сутринта аз взех от всекидневната неугасения цигарен фас на мистър Банерман и го пуснах в пълното с хартии кошче в стаята си. В девет без осем с Хоуп минавахме през фоайето на път за трапезарията, където бяха сервирали закуската. Десет секунди по-късно, точно както очаквах, се включиха пръскачките. Откъм нашия коридор се разнесоха виковете на мисис Макалистър:
- Пожар! Пожар!
Тази сутрин дежурна беше Кели. Умната Луси щеше да се сети да залости вратите. Дебелата Клеър можеше и да не мръдне от бюрото си. Но Кели грабна първия пожарогасител от стената и се втурна по посока на виковете. Хоуп ме избута към вратата и напипа цифровия панел. Беше девет без седем.
Бързо! Тя ще се върне всеки момент!
Ш-шт. Пиук-пиук-пиук-пиук.
- Готово. Знаех си, че един ден ще има полза от уроците по музика, на които ходех като дете. Вратата се отвори. Обленият в слънце чакъл зах-руска под колелата ми.
Тук Хоуп щеше да се нуждае от моята помощ. В реалния свят няма парапети. Опитвах се да не гледам втренчено небето, дърветата. Вече шест месеца Том не ме беше извеждал от сградата.
- Право напред. Завий наляво. Спри. Пред нас има дупка. Полека. Малко наляво.
Помнех, че точно пред вратата има автобусна спирка. Автобусите се движеха на половин час. Един в без пет и един в и двайсет и пет. Чуваха се от всекидневната, ръмжаха и боботеха като сприхави пенсионери. За момент изпитах ужас, убедена, че автобусната спирка е изчезнала. На това място правеха ремонт на пътя, покрай тротоара имаше стрелки за отклоняване на движението. После я видях, петдесет метра по-нататък – временна спирка, означена с табелка на къс метален прът. Автобусът се спускаше по склона.
- Бързо! С пълна пара напред!
Хоуп реагира светкавично. Краката й са дълги и все още мускулести: като дете се е занимавала с балет. Аз се наведох напред, стиснах здраво дамската си чанта и махнах с ръка. Зад нас се разнесе вик: обърнах се да погледна към дома „Медоубанк“ и видях Кели да крещи нещо от прозореца в моята стая. За миг се притесних, че шофьорът няма да спре заради старица в инвалидна количка, но това беше маршрутът на болниците и автобусът имаше специална рампа. Човекът ни изгледа равнодушно и ни махна да се качим. След малко Хоуп и аз седяхме в автобуса, притискахме се една към друга като ученички и се кискахме. Хората ни гледаха, но без подозрение. Едно момиченце ми се усмихна. Осъзнах от колко отдавна не съм виждала такова младо същество.
Слязохме на гарата. С част от парите във възглавницата ми купихме два билета до Лондон. Малко се паникьосах, когато касиерът ми поиска карта за намаление, но с тона си на професор от Кеймбридж Хоуп му заяви, че ще платим пълната тарифа. Човекът се почеса по главата, после сви рамене.
- Както желаете – каза.
Влакът беше дълъг и миришеше на кафе и изгоряла гума. Насочих Хоуп към онова място на перона, където кондукторът беше свалил рампата.
Отиваме да подишаме малко пушек, а, дами? – кондукторът говореше почти като Крие и носеше фуражката си килната назад. – Оставете на мен, скъпа – обърна се той към Хоуп, като имаше предвид инвалидната количка, но Хоуп поклати глава.
- Мога и сама, благодаря.
- Право напред, момиче – насочих я аз. Видях, че кондукторът забеляза слепите очи на Хоуп, но не каза нищо. Олекна ми. Никой от нас не понася такива неща.
Листчето с адреса в Найтсбридж беше в чантата ми. Когато се настанихме във вагона (и духовитият кондуктор ни донесе кафе и кифлички), аз отново разгънах снимката. Хоуп чу шумоленето и се усмихна.
- Не е ли смешно? – попитах я аз, докато гледах обувките, лъскави и червени като бонбончета. – Не сме ли смешни?
- Разбира се, че сме смешни – спокойно отвърна Хоуп и отпи от кафето си. – Но не е ли забавно?
Стигнахме до Лондон само за три часа. Очаквах да пътуваме много по-дълго, но в днешно време влаковете, както и всичко останало, се движат по-бързо от преди. Пихме още кафе, говорихме с кондуктора (чието име, както научих, беше не Крие, а Бари) и аз описвах на Хоуп пейзажите, които бързо се изнизваха покрай нас.
- Всичко е наред – уверяваше ме тя. – Не е нужно да го правиш сега. Първо ги виж, а после, когато се върнем, ще обмислим всичко на спокойствие.
Когато пристигнахме в Лондон, беше почти обяд. „Кингс Крос“ беше много по-голяма, отколкото си я представях, цялата в стъкло и достолепна мръсотия. Опитах се да я разгледам колкото може по-внимателно, докато насочвах Хоуп през тълпите от хора от всички възрасти и с всякакъв цвят на кожата: в първите минути дори тя като че ли се обърка, в резултат на което двете сновяхме по платформата и се чудехме къде са се дянали носачите. Всички освен нас сякаш знаеха точно къде отиват и хора с куфари в ръце се блъскаха в количката ми, докато ние стояхме в недоумение и не знаехме накъде да тръгнем. Почувствах как смелостта ми започва да се изпарява.
- О, Хоуп – прошепнах аз, – вече не съм сигурна, че мога да го направя.
Но Хоуп беше непреклонна.
- Глупости! – бодро отсече тя. – Все някъде трябва да има таксита – ето там, откъдето лъха хлад – Хоуп посочи вляво от нас и аз видях надпис високо над главите ни, който гласеше „Изход“. – Ще направим като
всички останали. Ще вземем такси. Напред! – и ние си запробивахме път през тълпата от хора на платформата, като Хоуп току повтаряше „Извинете“ с кеймбриджкото си произношение и ми напомняше, че трябва да я насочвам. Аз отново надзърнах в портмонето си и Хоуп се изкикоти. Този път обаче не гледах картинката. В дома „Медоубанк“ двеста и петдесет паунда ми се струваха приказно богатство, но билетите за влака ми показаха, че през годините, докато сме били откъснати от света, цените са скочили заедно със скоростите. Започнах да се питам дали имаме достатъчно пари.