На 84, Ал Пачино е баща на момченце на една година, на дъщеря Джули на 33, както и на 22-годишните близнаци Антон Джеймс и Оливия Роуз. Зад гърба му има връзки с десетки жени, сред тях Даян Кийтън и Ким Бейсинджър. Дете на разведени родители, Алфред Пачино отраства в Бронкс. Животът в точно този нюйоркски квартал го белязва дълбоко. Бедността там не е проблем, защото всички са бедни, боевете между младежките банди са всекидневие, приятелството е завинаги и най-вече докато приятелите ти са живи.

В автобиографията си „Сони бой“ Ал Пачино разказва за другарите си в белите и свободата Клифи, Брус и Пийти. От карето единствено той не пада в ямата с наркотиците и оживява, за да изиграе неподражаемо роли на човек от ъндърграунда. Когато попитах Антон Велчев от „Бард“ какво е особеното на книгата освен очевидното – един от най-мълчаливите холивудски актьори е решил да се изповяда на всеослушание, той отговори: „Има абзаци, в които само с няколко изречения са разказани човешки съдби. Динамиката е висока. Личи характерът на разказващия и явно Пачино има добра памет, не само за събития, но и за това как се е чувствал в даден момент“. Предлагаме ви откъс от „Сони бой“.

СТРЪКЧЕ ТРЕВА

Играех още от малък. Майка ми започна да ме води на кино, когато бях едва три-четиригодишен. През деня беше заета във фабриката или вършеше някоя черна работа, а когато се прибираше вкъщи, единствената компания, която имаше, беше синът ѝ. Затова ме водеше със себе си на кино. Не знаеше, че така ми осигурява бъдеще. Веднага се привързах към гледането на актьорите на екрана. Тъй като нямаше с кого да си играя в апартамента ни, а и все още нямахме телевизор, не ми оставаше какво друго да правя, освен да мисля за филма, който съм гледал последно. Прехвърлях героите в главата си и ги съживявах един по един в апартамента. Още в ранна възраст се научих да се сприятелявам с въображението си. Понякога да се сприятелиш със самотата си, може да бъде същинска благословия, особено за другите хора, с които споделяш живота си.

Киносалонът беше място, където майка ми можеше да се скрие в тъмното и да не споделя своя Сони бой с никой друг. Това беше нейният прякор за мен, този, който тя ми даде първа, преди всички останали да започнат да ме наричат Сони. Беше нещо, което беше заимствала от киното, след като чула Ал Джолсън да го пее в една песен, която после станала много популярна. Текстът на песента е следният:
Качи се на коляното ми, Сони бой!
Въпреки че си само на три годинки, Сони бой,
няма как да знаеш,
няма как да го покажа,
какво означаваш за мен,
Сони бой.

Песента останала да се върти в главата ѝ в продължение на десетина години, и след раждането ми през 1940 г. все още беше толкова жива за майка ми, че ми я пееше. Бях първото дете на родителите ми, първото внуче на баба ми и дядо ми. Вдигаха голям шум около мен.

Баща ми бил на осемнайсет години, когато съм се родил, а майка ми – само с няколко години по-голяма. Достатъчно е да се каже, че са били млади, дори за онова време. Вероятно не съм бил навършил още и две годинки, когато се разделили. Първите няколко години от живота ми прекарахме двамата с майка ми в постоянно местене, без стабилност и сигурност. Живеехме в обзаведени стаи под наем в Харлем, а след това се преместихме в апартамента на родителите ѝ в Южен Бронкс. Почти не получавахме подкрепа от баща ми. Накрая със съдебно решение ни бяха отпуснати по пет долара на месец, което беше достатъчно, за да покриваме разходите за квартира и храна в жилището на родителите ѝ.

Много години по-късно, когато бях на четиринайсет години, майка ми отново заведе дело срещу баща ми в съда, за да моли за повече пари, които той каза, че няма, и които така и не получихме. Тогава ми се стори, че съдията се беше показал много несправедлив към майка ми. Трябваше да минат десетилетия, за да могат съдилищата да се ориентират в нуждите на самотните майки.

За да намеря най-ранния си спомен, в който съм заедно с двамата си родители, трябва да се върна назад към времето, когато съм бил на около три-четири годинки. Гледахме някакъв филм с майка ми на балкона на кинотеатър „Доувър“. Сюжетът беше някаква мелодрама за възрастни, а майка ми беше направо потънала във филма. Знаех, че гледам нещо, което всъщност е предназначено за възрастни, и подозирам, че съм изпитвал известна тръпка от това, че съм малко дете до майка си и споделям това време с нея. Но не можех да проследя сюжета и вниманието ми постоянно се отклоняваше. Погледнах надолу от балкона към редиците седалки под нас. И видях един мъж, който се разхождаше там и търсеше нещо. Беше облечен в униформа на военната полиция, в която баща ми е служил по време на Втората световна война.