Младежът ни погледна с любопитство. Той имаше умно, красиво лице и аз с облекчение забелязах, че очите му се смеят. Подадох му картинката.
- Бих искала да видя... ето тези – казах аз, като се стараех да подражавам на повелителния тон на Хоуп, но вместо това гласът ми трепна със старческа слабост. – Четвърти размер.
Очите му леко се разшириха, но той не каза нищо. Обърна се и отиде в дъното на магазина, където имаше рафтове с кутии, строени в очакване. Затворих очи.
- Мисля, че беше останал един чифт.
Той ги извади внимателно от кутията, целите ослепително лъскави и червени-червени.
- Може ли да ги видя?
Те бяха като коледни играчки, като рубини, като невъзможно сладък плод.
- Искате ли да ги премерите?
Той не каза нищо за инвалидната ми количка, за старите ми подути крака в светлобежови чехли. Вместо това коленичи пред мен и тъмната коса падна на лицето му. Грижливо свали чехлите ми. Знаех, че вижда вените, изпъкнали като червеи на глезените, и долавя миризмата на виолетки от пудрата, с която Хоуп разтрива краката ми преди лягане. Младежът много внимателно пъхна краката ми в обувките: усетих как сводовете ми се изопнаха болезнено, щом стъпалата влязоха докрай вътре.
- Да ви покажа ли? – той грижливо изпъна крака ми, за да видя.
- Джинджър Роджърс – прошепна Хоуп. Обувки за въртене, за наперено крачене, за подтичване, за летене. За всичко освен за ходене. Дълго време се гледах, стиснала юмруци, с парещо, ожесточено удоволствие в сърцето. Зачудих се какво би казал Том, ако можеше да ме види в този момент. Зави ми се свят.
- Колко? – попитах аз с прегракнал глас.
Младежът ми съобщи такава невъзможна цена, че отначало помислих, че не съм чула добре: повече, отколкото бях платила за първата си къща. Почувствах как информацията потъва дълбоко в мен като в кладенец.
- Съжалявам – чух се да казвам някъде отдалеч. – Цената е твърде висока за мен.
По изражението му отгатнах, че го е очаквал.
- О, Фейт – тихо промърмори Хоуп.
- Няма нищо – казах аз и на двамата. – И без това не бяха за мен.
Младежът поклати глава.
- Грешите, мадам – каза той с лека усмивка. – Мисля, че бяха тъкмо за вас.
И грижливо прибра обувките – червени като валентинки, като състезателна кола, като захаросани ябълки – в кутията им. След като се скриха, макар да беше светло, в помещението леко притъмня.
- Само днес ли сте тук, мадам?
Аз кимнах.
- Да. Много се забавлявахме. Но е време да си вървим у дома.
- Съжалявам.
Младежът посегна към високата ваза до вратата и извади една роза.
- Може би ще приемете това? – той я сложи в ръката ми.
Беше съвършена, ароматна, едва разтворена. Ухаеше на лятна вечер и на „Лебедово езеро“. В този момент съвсем забравих за червените обувки. Мъж, който не беше моят син, ми бе подарил цвете.
Още пазя бялата роза. На път за вкъщи я бях сложила в картонена чаша с вода, а после я преместих във ваза. Жълтите хризантеми и без това бяха увяхнали. Когато изсъхне съвсем, ще запазя листенцата, които продължават все така да ухаят, и ще ги използвам за отбелязване на страниците в „Лолита“, която двете с Хоуп четем. Може и да не е за нас. Но нека се опитат да ни я вземат.