Докато Даниел Келман представя книгата си „Светлина и сянка“ в претъпканата зала на „Гьоте институт“ в София, възрастна служителка разлива вино в чаши на маса пред залата. Малък коктейл за гостите. Чашите с тъмночервено и бяло вино са равен брой. Сянка и светлина поравно.

Преди 20 години, след фурора, предизвикан от четвъртия му роман „Измерването на света“, Даниел Келман заявява, че може да си позволи да не прави повече нищо. Вече е спечелил достатъчно пари. Тогава той е на 30. Историята на учените Александър фон Хумболт и Карл Фридрих Гаус – едновременно забавна и умна, продава над 2 милиона екземпляра само в Германия и е преведена на повече от 40 езика. 

„Измерването на света“ надминава по популярност романи като „Четецът“ от Бернхард Шлинк и „Парфюмът“ от Патрик Зюскинд и става най-продаваната немскоезична книга от 1945 г. до днес. Но въпреки заплахата да спре да пише, детето чудо на немската литература създава още „Слава“ (2009) и великолепния „Тил“ (2017), а съвсем скоро, през февруари, беше в София, за да представи последния си роман „Светлина и сянка“, издаден от „Колибри“ и преведен на български по традиция от Жанина Драгостинова. Негов главен герой е талантливият режисьор от периода между двете световни войни, роденият във Виена Георг Вилхелм Пабст. Пабст е откривател на Грета Гарбо, известен е като майстор на монтажа и на работата с актьорите. След успехите на филмите му „Безрадостната улица“, „Кутията на Пандора“, „Опера за три гроша“, „Западният фронт 1918“ той е поканен да работи в Холивуд, но там е смазан от комерсиалните изисквания към кинотворците. Американският му филм „Модерен герой“ е пълен провал. 

Връща се в Австрия през 1939 г., когато тя вече е част от Райха и на него му се налага да прави компромиси с нацистката власт, за да продължи да снима. Той не е злодей, но в крайна сметка е в услуга на машината на злото, както мнозина по това време в Третия райх – чиновниците на режима, хората в канцелариите, малките колелца, които са правили възможно задвижването на машината („баналността на злото“). Виновен ли е един талантлив човек, че иска да работи въпреки всичко, или има граници, които не бива да се прекрачват – Келман ни въвлича в историята на Г. В. Пабст, използвайки и езика на киното, с който е запознат от малък. Баща му е виенският режисьор Михаел Келман, а майка му Дагмар Метлер е актриса. „Прекарах много време на снимачната площадка заради баща ми, така че това определено ми е повлияло. Снимането на филми беше голяма част от детството ми и знам как изглежда, какво е чувството“, казва в интервю за EVA Даниел Келман.

Преди идването на Келман в София стана известен списъкът на големия немскоезичен вестник „Нойе Цюрхер Цайтунг“ със 100-те най-значими книги от целия свят, излезли през първата четвърт на 21. век. В него е включен Келман с романа си „Тил“, там са още политологът Иван Кръстев с книгата си „След Европа“, Георги Господинов с „Времеубежище“, Джонатан Франзен със „Свобода“, Светлана Алексиевич с „Време секъндхенд“, Олга Токарчук с „Книгите на Якоб“, Мишел Уелбек с „Платформата“. „Тил“ описва времето на 30-годишната война между католици и протестанти, която между 1618 и 1648 г. напоява с кръв и обезлюдява обширни европейски територии. Главен герой в нея е познатият от средновековния фолклор Тил Уленшпигел. Свободолюбив, странстващ от град на град с танците си, разказвач на истории, който ходи по въже, Тил е особен персонаж. Той разсмива във времена на смърт и разруха, но може да бъде и хаплив до кръв в шегите си. Тил владее фокуси, както да прави фокуси умее и Даниел Келман – демонстрира го в предаването „Панорама“ пред Бойко Василев. Да, Тил беше в София, при това доста ядосан от случващото се в света напоследък.

Режисьорът Г. В. Пабст в желанието си да избягва конфликти в крайна сметка сътрудничи на един човекоубийствен режим. Гениалният математик Карл Гаус в книгата ви „Измерването на света“ е ужасен баща, който не изпитва никакво съчувствие към злочестините на децата си. Талантът оправдава ли греховете на характера?

При талантливите хора винаги съществува възможност да оправдаят лошото си поведение с необичайните си умения. Често смятат, че правилата не важат в пълна сила за тях. Но това е заблуда. Едни и същи морални правила важат за всички човешки същества.
Казвали сте, че светът копнее да бъде измамен. Това се е случило и през 30-годишната война, когато вече изобретената печатна преса е довела до по-бързо разпространяване на лъжливи новини, включително чрез позиви, насъскващи хората едни срещу други.

Има ли противодействие на днешната дезинформация и коя смятате за най-опасна?

Това е дезинформацията, генерирана от поведенчески адаптивни алгоритми. Ютюб продължава да ми предлага видеоклипове, които алгоритъмът смята, че ще ме ядосат, защото това увеличава максимално моята „ангажираност“ и съответно времето ми в Ютюб. Тези алгоритми водят до пристрастеност и гняв. Противоотровата е много лесна: трябва да има регулация, наложена от Европейския съюз. Тези алгоритми трябва да бъдат изключени.

В средните векове хората са се страхували от всичко – от вещици, дракони, от съседа, който може да те наклевети пред инквизиторите. Сега по-малко ли се страхуваме?

Имали са много причини да се страхуват. Мисля, че живеем по-безопасно и го знаем. Всъщност се страхуваме по-малко.
В „Тил“ ме впечатли описанието на глада, който продължава с години заради войната, чумата и поредицата лоши реколти. Бащата на Тил, който е осъден на смърт, е доволен, защото преди екзекуцията му дават да се нахрани богато и той за първи път в живота си е сит. 

Мислите ли, че гладът един ден може отново да се върне при презадоволената част на човечеството? Кой е актуалният глад?

Мисля, че може да се върне като следствие от глобалното затопляне и големите проблеми в селското стопанство. В момента нашият глад е за закупуване на технологии, за най-добрия нов телефон и т.н., но може всички да огладнеем отново в буквалния смисъл на думата.

Какво се случва със сценария ви за сериал за Кафка, който написахте съвместно с Давид Шалко?

Минисериалът (6 серии по 45 мин., б.а.) е заснет и излъчен в редица страни. Много съм доволен от него. (При гостуването си у нас Даниел Келман каза, че има готов сценарий по романа „Светлина и сянка“, отново съвместно с Д. Шалко, и кандидатства за финансиране от австрийската държава. Но се опасява, че ако на власт дойде крайната десница, сценарият няма шанс. Киното е скъпо изкуство, често свързано с морални компромиси, живелите при социализма го знаете, каза още той.)

Китайците имат поговорка: от кошницата с хиляди желания избери едно. Как избирате темата на романите си от, предполагам, десетките идеи, които са в главата ви? И кое желание от кошницата – творческо или лично, бихте избрали в момента?

Наистина не знам как избирам темите си. Това е просто чувството, че дадена идея може да се превърне в история, която мога да разкажа. Ако това чувство е достатъчно силно, опитвам. Най-голямото ми желание на света би било... Как да го изразя? Искам някой друг, а не Доналд Тръмп да беше станал американски президент. Почти всеки друг. Всеки друг човек би бил по-добър от него.

В „Светлина и сянка“ Даниел Келман не следва строго житейската фактология на
Г. В. Пабст (постмодерната игра между историята и авторовото въображение, жонглиращо с много хумор, е характерно за цялото творчество на писателя). В действителност Пабст не е смятал за ценен последния си сниман за нацистите филм, който е описан в романа. Но пък наистина е бил сърежисьор на любимката на Хитлер Лени Рифенщал в друг филм, където са използвани като статисти концлагеристи от лагера „Терезин“, като най-малкият от тях е бил на 10 години. За Даниел Келман Пабст е морално провален човек. Като негова противоположност той сочи писателя Томас Ман, емигрирал в Швейцария. Нацистите са го ценели и са се опитвали всячески да го привлекат на своя страна. Ман никога не преминава границата – физическата и моралната, каза в София Келман. След края на представявето в „Гьоте институт“ той търпеливо раздаде автографи, като скрупульозно се опитваше да изпише сложните славянски имена като Станислава и Божидар.