Жената от пясъците

През 1913 г. Гъртруд Бел пише писмо до баща си, в което го моли за пари. Иска да пътува сама през пустинята. Обещава му, че след завръщането си ще напише книга и от продажбите й ще му върне парите. Всички я обявяват за луда, освен баща й. Той много добре познава дъщеря си и е наясно, че след като е решила, тя така или иначе ще тръгне. Това, което не знае, е, че пътуването е поредното бягство на Гъртруд от тъжна любовна развръзка. Тя наскоро е срещнала мъжа на живота си – полковник Чарлз Доути-Уайл, ветеран от Бурските войни. Двамата са имали кратка, но силно емоционална връзка и тя е разбрала, че той е женен. Жена му е медицинска сестра, спасила живота му, след като е бил тежко ранен. Шанс да се разведе? Нула. Полковникът също е влюбен лудо в Гъртруд, но честта му не позволява да напусне жена си. Сърцето пък не му позволява да напусне Гъртруд и той, както повечето мъже, се опитва да задържи и двете. Успява цели 3 години, в края на които жена му го заплашва, че ще се самоубие, а Гъртруд – че ако не направи най-после своя избор, ще сложи край на връзката им. Именно през този период, в който дели любимия си мъж с друга жена, Гъртруд решава да поеме на път през пустинята. Какво по-страшно може да й се случи от тази невъзможна любов, която изживява!

Сър Хю Бел изпраща на дъщеря си пари и тя се скрива от света за цели четири месеца – на гърба на камилата си, облечена неизменно в европейските си дрехи. Обикаля племената и бедуинските селища, снима, пише, разговаря, сближава се с хората, проследява живота им – как се хранят, как отглеждат децата си, как се защитават, как мислят, как живеят. Попада в плен – едно от племената я задържа, като искат откуп, но накрая след две седмици я освобождава. По време на това пътуване Гъртруд Бел пише в дневника си, че за първи път разбира какво означава истинска тишина и защо бедуините имат поговорка, че трябва да потънеш в тази тишина, за да чуеш гласа на пустинята.

Мнозина смятат обаче, че целите на пътуването й съвсем не са били толкова романтично-изследователски, а че в навечерието на Първата световна война Великите сили, в това число и Великобритания, са предначертавали своите сфери на влияние и Гъртруд просто е била нещо като „сонда“ за проучване на нагласите сред местните, както и за тайно подстрекаване на отделните племена към въстание срещу Османската империя, под чиято власт официално са се намирали те. Тези така наречени „арабски въстания“ наистина се случват и макар на пръв поглед да подпомагат отслабването на Османската империя и съответно победата на Антантата през Първа световна войната – според мнозина нестихващите и до днес размирици в региона започват именно тогава. И Гъртруд Бел е тази, която пуска духа от бутилката. Защото тя отлично знае, че не им предлага независимост, а само нова форма на зависимост от нов господар. Така или иначе тя изпълнява мисията си и след войната именно по нейните картографски схеми е прокарана границата на бъдещата държава Ирак, така че доколкото е възможно, да се запази балансът между териториите на сунитите и шиитите. Всъщност нито един дипломат или военен не познава утробата на пустинята така добре като Гъртруд.

В страната на сенките

През 1915 г. съдбата отново разсича с един удар сложния възел, в който се е заплел личният живот на Гъртруд. Нейният любим Чарлз, единственият мъж, с когото е имала толкова продължителна връзка, е убит по време на тежка битка при Галиполи и погребан близо до бойното поле. Военните архиви пазят данни, че на 17 ноември, когато сражението все още е в разгара си, една малка лодка акостирала на брега и една жена от страната на съюзническите сили слязла само за да поднесе венец на гроба на полковник Чарлз Доути-Уайл, след което се качила обратно в лодката и отплавала. Повечето изследователи смятат, че само Гъртруд Бел може да тръгне сама с лодка през морето, без да я интересуват военните действия, за да направи онова, което смята за правилно.