В онези години – краят на 19. век – традициите на Викторианска Англия повеляват едно момиче от подобно семейство да се омъжи скоро след дебюта си в обществото. Да завърши колеж се приемало като форма на екстравагантност. Да завърши Оксфорд обаче си било направо... неприлично! Така че Гъртруд Бел със своята „първа степен по модерна история“ от един от най-елитните университети тутакси отпада от брачния пазар, което чудесно я устройва. Започва да учи персийски и с благословията на баща си през 1890 г. 22-годишната Гъртруд заминава за Дамаск при вуйчо си, посланик там. Още в първия миг, в който стъпва на земята на древния град, намира своя изгубен рай. А в момента, в който усеща пясъка на пустинята върху кожата си, сякаш майка й отново е при нея и я прегръща. Никога не успява да се почувства чужденка тук, при това без да прави каквито и да е опити да се „слее с местните“. Гъртруд е известна с това, че винаги се облича и държи като англичанка, богата наследница, високообразована, а по съдба – дъщеря на пустинята. Може би заради нейната честност, заради любовта й и заради непресторения й респект към тях и тяхната култура, лишен от каквото и да било снизхождение, бедуините веднага я приемат. И то не като една от тях, а като кралица. Al Khatun.

Източният вятър над пустинята

По време на своето първо пътуване в арабския свят, света на приказките от „Хиляда и една нощ“, Гъртруд изживява и първата си любов. До нея, изпратен специално, за да я съпроводи, е един мъж – Хенри Кадоган, британски дипломат.

Гъртруд не просто се влюбва, но и му дава почти всичките пари, които баща й изпраща. А те сякаш потъват в черна дупка. Кадоган не й дава обяснения , а и тя не пита. Та нали изживява най-щастливите моменти в живота си! Всичко е ново и безумно интересно – смъртоносната жега, мъчителната влага, източният вятър, който носи облаци от пустинен пясък, камилите, живописните улици на Багдад и Техеран, красивият персийски език, любовта... Сър Хю Бел обаче проучва внимателно Кадоган и научава за славата му на непоправим комарджия. Следва продължителен и бурен скандал между баща и дъщеря и много скоро Гъртруд е „отзована“ от Багдад и върната в Англия, където в продължение на две години отказва да разговаря с баща си. Скоро след нейното заминаване Кадоган загива при неясни обстоятелства, като едно от подозренията е, че е задлъжнял. Гъртруд е с разбито сърце и твърдо решена скоро да се върне в Дамаск.

Междувременно обаче, за да заглуши болката си, тя се отдава на планинското катерене. Жадна е за приключения и адреналин, защото само те я спасяват от тъгата й. Превръща се в една от първите и най-добрата жена алпинист за своето време. Изкачва 10-те най-високи върхове на Бернските Алпи и за първи път разбира какво означава смъртна опасност. През август 1902 г. при опит да изкачат четирихилядника Финстераархорн тя и двамата й гидове са изненадани от силна снежна буря, която ги принуждава да прекарат цели две денонощия (48 часа!), висейки на алпинистките си въжета, и едва не изгубват живота си.

Преживяването на ръба на смъртта обаче окончателно я отскубва от лапите на депресията. След него тя вече се чувства свободна да продължи живота си. Запознава се с археолога сър Уилям Рамзи и така открива новата си любов. Не, не Рамзи, а археологията. Неведнъж Гъртруд пише в дневника си, че най-щастлива е била не да въздига крале и да създава държави, а докато работи на археологически обекти. Заедно с Рамзи тя обикаля земите на днешните Иран, Турция, Сирия, Палестина, участва в забележителни разкопки, включително и в тези на древната Палмира, и усвоява археологията (макар че тогава да си археолог все още не е професия) – как се разкопава така, че да се запази хронологията на културните пластове, как се датират, описват и съхраняват откритите артефакти.