Преди повече от 100 години тя участва в преначертаването на геополитическата карта на света, прокарва нови граници в Близкия изток, създава държави, издига крале, преговаря с шиитски и сунитски племенни вождове, открива древни градове, оцелява при екстремни обстоятелства, говори 7 езика и в днешните Ирак и Сирия все още я помнят като Al Khatun или Кралицата.

20 декември 1913 г.

„Пиша това на светлината от дългото зарево на безоблачния залез. Върнах се в пустинята, моето място. Тишината и самотата бавно се спускат над мен като плътен воал и постепенно осъзнавам, че не съществува друга реалност, освен дългите часове езда, зъзненето в сутрешния студ, следобедната дрямка, суетенето около лагера вечер, разговорите около огъня след вечеря, сънят, който е по-дълбок от онзи в цивилизацията, и после – отново на път. В тази беззаконна страна се чувствам толкова сигурна и защитена, колкото и в родината си“.

Гъртруд Бел предприема това пътешествие из пустинята – от Дамаск (в днешна Сирия) до Хаил (в днешна Саудитска Арабия) и през Наджаф до Багдад (в днешен Ирак) – през далечната 1913 г. По пътя си прави над 7 хиляди фотографии – зашеметяващи портрети на хора, на пустинни селища и пейзажи. С нея са и картографските й пособия, с които ще направи това, с което всъщност ще остане в историята – ще очертае границите на бъдещата държава Ирак, създадена след края на войната и след разпадането на Османската империя, която до този момент владее териториите на великата древна Месопотамия, впоследствие Персия.

В арабския свят и до днес обожават Гъртруд Бел. Въпреки че е висока, руса, слаба, типична англичанка и много далеч от идеала за жена сред народите от пустинята, те и до днес я наричат Al Khatun (ал к/хатун), т.е. Кралицата. И в Близкия изток, и в Европа обаче не са заглъхнали и онези гласове, които твърдят, че нейната дейност в крайна сметка е продиктувана не просто от дълбоката й любов към тези земи, но и от още по-дълбоко вкоренения у нея колонизаторски интерес, все пак е истинска англичанка. Мнозина определят намесата й във вътрешното преразпределяне на териториите на влияние между сунитите и шиитите като „установяването на мир, който слага край на мира“. Днес, 100 години по-късно, следейки случващото се в региона, не може да се отрече, че има истина и в тези думи.

Не случайно я наричат „женският вариант на Лорънс Арабски“, въпреки че подполковник Томас Едуард Лорънс (Лорънс Арабски) е известен в цял свят (и заради прословутия едноименен филм от 1964 г., носител на 11 награди Оскар), а за Гъртруд Бел са чували повече в арабския свят, отколкото в родната й Великобритания. Все пак следата, която стъпките й оставят в пясъците на пустинята, е неизличима и до днес. Нейните многотомни дневници и писма, книгите и фотографиите й са безценен източник на информация за онзи отдавна изгубен свят, работата й като археолог към Националния музей в Багдад е в основата на спасяването и описването на безценни артефакти от дълбока древност, повечето разграбени или унищожени.

През 2015 г. режисьорът Вернер Херцог разказва необикновената история на тази жена във филма си „Кралицата на пустинята“, където в ролята на Гъртруд е холивудската звезда Никол Кидман. Продукцията обаче не допринася особено много за популяризирането на името и делото й. Дали защото е жена и името й някак е било пропускано в огромна част от докладите и стенограмите от различни срещи и разговори на най-високо ниво, в които тя е участвала? Или защото работата й като археолог, писател и изследовател е била прикритие на същинската й работа като агент на британските тайни служби? Или защото днес преобладава мнението, че голяма част от сегашните трагедии по тези земи – войните, мигрантските потоци, терористичните атаки – са започнали и заради неуместно романтичното отношение на Гъртруд Бел към арабските народи и подценяването на тяхната силна обвързаност с исляма? Едва ли някога ще получим отговор на тези въпроси.

Твърде много Оксфорд

Гъртруд е родена в Англия, в много богато семейство. Баща й е притежател на стоманолеярни, и един от малцината, които дават добри заплати и условия на труд. Семейното имение, известно като „Червената плевня“, е великолепно – красива къща, огромен парк, отлична ферма, прекрасни коне. Животът на семейство Бел е много щастлив до момента, в който по време на раждането на брат й майката на Гъртруд умира. В този ден сякаш мрачен воал се спуска над живота на Гъртруд. Баща й потъва в тъгата си за години напред, а тя и новороденият Морис са оставени на грижата на бавачките. Когато след няколко години сър Хю Бел се жени за писателката Флорънс Бел, Гъртруд е изпратена в елитния Кралски колеж в Лондон, а след това в Оксфорд. Тя е една от първите жени, завършили Оксфорд (специалност „модерна история“) въобще.