Страхуваш ли се от критики?

Пиесата „Когато гръм удари как ехото заглъхва“ (премиерата се състоя на 25 март – б.р.) е написана преди 106 години, а не е поставяна на сцената на Народния театър от 40. В крайна сметка Народният театър е домът на Яворов, защото той дълги години е бил артистичен секретар тук. Четох, че е бил остро критикуван за тази пиеса, обвиняван дори в плагиатство. И си помислих: след като Яворов е бил критикуван, какво да очаквам аз! За един млад човек е много трудно. Когато направих първите си стъпки в професията, гледах всичко през розови очила: „Ние всички заедно ще правим театър!“ После видях, че не е точно така, но не е пък и обратното. Не е нито изцяло черно, нито изцяло бяло. Обаче... какво се оплаквам! Яворов, Бина Харалампиева, която е не режисьор, а ураган, Народен театър... Мечта!

Кой е най-хубавият подарък, който си получавала?

Аз съм родена на Нова година, на 31 декември. Ани Пападопулу също е родена на тази дата и миналата година точно на 31 декември имахме премиера на „Лисичета“, след което колегите ни подариха на нас двете торта, пяха ни, беше страхотно. А на тази Нова година пък излезе разпределението за „Когато гръм удари...“ и това също бе огромен подарък. Иначе не си падам много по подаръците. Обичам да ми подаряват ръчно надписани картички. Най-добрият ми приятел веднъж ми написа разказ за рождения ми ден.

Какви хора са приятелите ти?

Свободен електрон съм. Общувам с всякакви хора и всякакви групи, без непременно да съм част от тях. В училище непрекъснато ме местеха и ми пишеха забележки, защото все говорех в час. Накрая трябваше да седя сама на чин, но аз и тогава „говорех“ с другите чрез бележки. Страшно обичам срещите си с нови хора. Държа да общувам. Човек се обогатява.

В киното повечето ми роли са на ученичка, но напоследък режисьорите виждат в мен някаква комбинация между момиче и жена. Или пък момиче, което може да постави един мъж на мястото му или даже направо да го бие. Във филма „Привличане“, който направи страхотен боксофис и бе най-гледаният български филм за 2018 г., имам сцена, в която пребивам моя огромен колега Живко Симеонов, който е над 1,80 м. Аз обаче го свалям на земята. Това е хубаво, защото най-вредно е да ти лепнат етикет и да ти дават само едни и същи роли. Иначе в живота винаги съм била кротко дете, добро момиче. Имах много спокоен пубертет. Никога не съм бягала от вкъщи да ходя на купони например. Може би защото майка ми винаги ме е пускала, аз не съм престъпвала доверието й и никога не съм я лъгала.

Живяла ли си сама?

Да. Още на 18. Винаги съм искала да бъда самостоятелна, но тогава май не избрах нито точния момент, нито точния човек, с когото да го направя. За първи път се сблъсках с избора дали да си купя храна, или да си платя някоя сметка. В същото време обаче се научих и да готвя, дори много обичам да го правя. Сега живея с моя приятел, който е фотограф. Много му се възхищавам и се вдъхновявам от работата му. Започнахме един проект заедно – „Cane pressure art project“ се казва (буквално от англ. Арт проект „Изкуство под налягане“), за който той ме снима. Много е вълнуващо, защото правим нещо заедно. Живеем прекрасно, хармонично. Да имаш любов, работа, семейство – това е всичко.

Колкото по-известна ставаш, мъжете по-напористи ли стават или обратното – по-стеснителни?

Има всякакви. Но каквито и да са, като не ги окуражаваш... Аз съм моногамна. Когато съм с някого, съм с него. Когато откриеш хармонията, трябва да си пълен глупак, за да я изгубиш заради някакво изкушение. Моята героиня Олга от „Когато гръм удари...“, която е невероятна, обича да казва едни такива неща, които са като обобщения за живота – прости, но силни. Тя казва: „Най-важното е хората да имат любов“. И това наистина е най-важното.