Моите 7

В рубриката ни "Моите 7" ви представяме нещата, които са ни докоснали през последните седем дни. Смешни или тъжни, сериозни или не съвсем, в работно време или на дивана вкъщи, това са нашите лего блокчета, с които строим живота си.

Адриана Попова 07 април 2019

Тина и Кевин Брасингтън

Снимка: Марин Каравелов

Любовта е правене на глупости по двама

Много ни се получи първото от поредицата събития EVATalks. (Това „ни” е малко насилено от моя страна, защото нямах никакво лично участие, освен да присъствам на 1 април в „Гранд хотел София”. Браво на колегите, които организираха всичко!)

Четирима души разказаха за това как са променили живота си. Бяха искрени и с това спечелиха залата – Людмил Дренски, Златина Георгиева и Кевин и Тина Брасингтън. Кевин и Тина получавали добри заплати в Лондон, когато си казали – скочи и тогава ще се появи мястото за приземяване. По думите на Тина – двамата винаги са се насърчавали един друг да правят глупости (каква по-добра дефиниция за любовта!). Опитали да се приземят във Франция, но не им се видяло достатъчно интересно, защото знаели френски, а и е само отвъд Ламанша. Опитали Словакия, но и там им се видяло недостатъчно трудно. Третият път се засилили повече и ето ги днес в село Алино с двор, пълен с кокошки, прасета, зеленчуци и плодове. Кевин, бивш военен, бивш университетски преподавател, обясни, че преди е работел с хора, които не е обичал, а сега работи с жената, която обича. И добави, че всичко е по-лесно с ракия.

Замислих се – скачала ли съм така, без да знам къде ще се приземя. Май съм го правила истински само веднъж, което не говори добре за приключенеца в мен. От друга страна, ден след ден всеки от нас скача в неизвестното, защото има ли човек, който е 100% сигурен какво точно ще му се случи днес?

Надявам се да е така

Приятелите са хора, които познаваме и въпреки това харесваме. Всеки ден стискам палци приятелите ми да са съгласни с тази премъдра мисъл.

Има нещо в мрака, но дали е страх?

Страхът от неизвестното е в основата на трилърите и хорърите. Най-голямото неизвестно, разбира се, е смъртта. По кината тръгва филмът «Гробище за домашни любимци» по едноименната вече класика на Стивън Кинг. Режисьори на новата екранизация са Кевин Кьолш и Денис Уидмайър.    

Книгата е написана през 1983-а, първата екранизация е отпреди 30 години. 30 години с десетки и десетки филми, в които от мазето се носят ужасяващи звуци, героят, вместо да побегне през глава, слиза да провери какво става, вратата скърца, има нещо в мрака, то изревава, протяга се ръка, малко нещо разложена, писък. В този случай филмът не успява да надхвърли вече банализираните представи за страшното. Дори да не си чел книгата, към средата вече знаеш какво да очакваш.

В края на прожекцията някой в залата се изсмя. Не разбрах дали е било от страх.

Чингис – еколог номер 1 на всички времена

Наскоро се установи, че Чингис Хан е сред хората с най-голям принос за екологията на планетата, с малко задминава дори Лео Ди. Успял да изтреби толкова много народ, по груби сметки около 40 милиона или 11% от световното население, че въглеродният отпечатък на човечеството в годините на неговата бойна слава силно намалял. Това е установено при изследвания на ледници, които са запечатили атмосфера отпреди 8 века.

Ханът направил, каквото можал, но след това дойдохме ние с нашите полиетиленови торбички, коктейлни сламки и клечки за уши. С нашите крави, комини и полети до Малдивите. От началото  на 20. век са изчезнали 400 вида! животни заради климатичните промени, замърсяването и изсичането на горите. Подобно нещо не се е случвало от измирането на динозаврите преди 66 милиона години. Дали не е крайно време да се вслушаме в думите на Чингис Хан, който, малко преди да падне финално от коня, казал: „Не се пристрастявай към греховни и неодобрявани от другите хора постъпки и извади клечките от ушите си. Да не трябва да идвам аз да ги вадя.”

Нашата сила е нашата слабост

Прочетох новия роман на Катерина Хапсали „Сливовиц“. Книгата се изчита бързо и дори мъжът ми, който упорства в нежеланието си да чете дебели книги, може да се справи с обема й. Предишният роман на Хапсали „Гръцко кафе“ имаше огромен читателски успех. В новия отново се усеща пъпната връв на написаното с живота на авторката, с което не казвам, че е мемоар. Според мен тази извираща от действителността искреност е онзи Х фактор, който придава магнетизъм на текста, прави го страстен. Като прибавим и езиковата култура на Хапсали, получаваме книга, която заслужава читатели.

Героинята Александра е на 35 години, зад гърба й са успешна работа като рекламен директор в лайфстайл списание и една любовна връзка, разиграна по правилата на трилъра – започнала като приказка и превърнала се в кошмар с непрестанни запои и насилие от страна на приятеля й. Направо я смила от бой този приятел, който в началото изглежда идеален – красив, възпитан, образован, „б“-то на нейното „а“, отговор на всичките й въпроси към живота. Помощ, докато ври в ада на тази вече кръвопролитна връзка, за Александра идва от един принц, който живее през девет планини в десета, американец със сръбски корени, пенсиониран спортен журналист и любител на сливовата ракия.

Много често в живота онова, което е силата ти, е и твоята слабост. Катерина Хапсали наистина има опит в лайфстайл изданията, като журналист, и умее да натиска думите като спусъци. Понякога прекалено. Много от изреченията й приличат на слогани, те са толкова бляскави, че след време очите започват да те болят. Мога да си ги представя, изписани на рекламни пана. „Все пак най-важната врата на познанието винаги се отваря навътре.“ „Понякога то – изгубеното, е единственото, което истински имаме. Защото вече е прибрано на сигурно в саргкофага на спомените ни.“ „Знам, че в агонията на една любов невинни няма.“ „Този свят страда от хронична липса на богове“ и още, и още бляскави в стил Бегбеде фрази. Отначало ти идва да ги записваш в тефтерчето си за мъдри мисли, но на стотната започват да те уморяват. Хитрите гърци са го казали -  в дозата е отровата.

И още нещо, което смути иначе чудесното ми четене на книгата – героинята, Александра. Понякога тя изглежда като картинка от комикс - толкова неустоимо секси, неустоимо руса, неустоимо умна, неустоимо гърдеста! Ама хич бива ли!

Пиша тези неща, за да сложа лъжичка какао в чашата с мляко. Иначе „Сливовиц“ има градусите.

Прекалиха с островното мислене

Брекзит влезе в сленга – да брекзитваш е да си тръгнеш от купона, но да останеш.

Англичаните имат славата на велика и мъдра нация, но покрай Брекзит си припомних поговорката, че и най-мъдрият си е малко прост. Дали не им изигра лоша шега прекомерното самочувствие и въздигането в култ на островното мислене. (Тук пак ще препоръчам книгата на Всеволод Овчинников „Вишнево клонче”, изд. Вакон и „Империя” на Джеръми Паксман, изд. Еднорог.) Изглежда част от поданиците на кралицата са позабравили думите на собствения си поет Джон Дън.

Никой човек не е остров, затворен в себе си;

всеки е парченце от сушата, частица от океана;

и една буца пръст да отвлече морето, Европа се смалява,

тъй както ако нос е бил отнесен или домът на твой приятел, или пък твоят собствен;

смъртта на всеки земен жител ме отслабва, защото съм частица от човечеството;

така че никога не питай за кого бие камбаната;

тя бие за теб.

Не изневяра, а паралелна връзка

Да, наскоро разбрах, че вече не е политически коректно да казваш – еди-кой си изневерява, а еди-кой си поддържа паралелна връзка. И една направо филмова история по темата:

Мъж и жена. Семейство с едно, вече пораснало, дете. Жената е със заможни родители, които така и не успяват съвсем да забравят по-бедния произход на мъжа. Той пък е много горд със съпругата си. Изведнъж двамата се развеждат светкавично. Оказва се, че мъжът 12 години е поддържал паралелна връзка с неомъжена жена. (Професионалистите ще ви обяснят, че това е най-лошият вариант – единият от любовниците да не е обвързан. Той със сигурност ще се чувства излъган, особено ако другият е обещавал, че ще се разведе с досегашната си половинка.) На 12-ата година на въпросната жена й писва и една сутрин, след като любовникът й е прекарал нощта при нея, тя го заключва и отива при жена му. Води я в апартамента си, двете отключват вратата и... Сега мъжът отчаяно се опитва да си върне съпругата. Сложил е край на паралелната връзка. Горкият, ако беше запознат с неевклидовата геометрия, щеше да знае, че паралелите все някога се пресичат.

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР