Главната героиня, също като авторката - Катерина, се омъжва за едър и гръмогласен грък, Полихронис, строител на пътища. Имат син – Ахилеас. Бракът, започнал романтично с много любоф – както отчетливо произнася българската дума Полихронис, забуксува в коловозите на отегчението. Катерина, която дотогава е имала успешна журналистическа кариера, се озовава почти сама в къща в Лещен.

Полихронис пътува много по работа, докато един ден пътят му внезапно свършва – с автомобилна катастрофа. Спомените на Катерина се преплитат с фамилни легенди за опърничави и красиви жени от двете страни на българо-гръцката граница. Каква част от историята е измислица и каква - истина, при положение, че Катерина Хапсали, позната като журналистка с бащината си фамилия Запрянова, има подобна съдба. Истина или се осмеляваш?

Пиеш ли гръцко кафе?

Гръцкото кафе, за да стане хубаво, отнема време, прави се на слаб огън. Обожавам сутрин да пия гръцко кафе, но преди това - няколко бързи нес кафета. До вечерта стават 7-8. Старая се да правя страшно много неща едновременно и ми трябва енергия. Синът ми Ахилеас е перпетуум мобиле. „Гръцко кафе” е писано по нощите, когато той благоволи изобщо да спи.

Не е автобиографична, въпреки че има много лични моменти в нея. Моят съпруг почина внезапно, беше автомобилна катастрофа. Малкият беше бебенце. След всяка смърт има тишина, а тя всъщност гъмжи от въпроси. Започнах да пиша, за да разбера какво се случва с мен.

Стигнах може би до стотната страница, без да знам какво точно правя и тогава разбрах, че пиша роман. Вече бях създала главната си героиня и тя се беше разграничила от мен. Беше заживяла собствен живот, защото аз не съм толкова радикална в действията си като нея. Не съм такъв бохем. По-уморена съм.

Какви отговори намери на въпросите в главата си?

Един от големите въпроси беше дали мога да оцелея с едно малко съкровище в тази ситуация – Ахилеас беше бебе, на година. Аз - на 30 и няколко, с такава трагедия зад гърба си. Затова започнах да ровя в родовата памет и да търся образите на силни жени за вдъхновение. Както те са могли, така и аз мога. Хората и преди нас са страдали, обичали. Друга огромна въпросителна беше дали съм добра майка. На този въпрос много жени не намират отговор цял живот.  

Защо си си задавала този въпрос? Ти СИ майка.

Майка ставаш всеки ден отначало. А на мен ми се наложи да бъда не просто майка, а два пъти майка. Основният отговор, който намерих с помощта на книгата е, че съм страшно силна. Всъщност жените сме силният пол. Но една жена не знае колко е силна, докато не й се наложи. Има дни, в които получавам 40-50 съобщения във фейсбук. Повечето са от жени, които казват – тази история е моята история! Не като конкретна фактология, а като усещане.

Моето усещане е, че в книгата си ти.

Но има и големи разлики. Освен че съм по-уморена, може би съм и по-скучна от героинята си. Тя е същински пожар. Друга основна разлика – аз съм вярващ човек и през ум не би ми минало да напсувам поп. А това е един от ярките моменти в книгата.

Сред главните герои в нея е и алкохолът. Толкова много ципуро се изпива! Ако аз реално го правех, вероятно нямаше да седя тук сега... Не виждам и призраци като Катерина. И Ахилеас в действителност не е падал от чардак в Лещен, но това падане ми беше нужно за повествованието. Беше ме страх да напиша тази сцена, но аз съм дете македонче и знам, че който го е страх от мечки, не ходи в гората...

Преди няколко дни фен на книгата ме покани на гости. Каза ми - моля те, вземи и Михалис. Героинята ми се влюбва в Михалис след смъртта на мъжа си. Михалис е фикция. Но хората до такава степен вярват на книгата, че – идвай тук с Михалис!

Жалко, че е фикция, изглежда толкова симпатичен.

В реалния живот приятелят ми е още по-симпатичен. Общото е буквичката М. Моят приятел се казва Марин. Той е българин, който 25 години е живял в Китай. Нищо общо с Гърция. Завършил е пекинския университет Цинхуа, което е нещо като китайския Харвард. Знаеш ли как се запознах с него? Ахилеас си го избра.

Бяхме на ресторант и той седна в скута на човек, когото не бях виждала и каза, че иска той да го храни. После го прегърна през шията и заспа в него. И после, когато въпросният Марин ме покани на кафе, аз просто нямах шанс да кажа не, защото детето си го беше посочило. Нямах думата, двамата мъже се разбраха. Единият ме даде символично на другия. Сега му казва „тате“, в страхотни отношения са. А аз разбрах, че никога не е късно да се влюбиш отново. Въпреки горчивия житейски опит.

Как става така, че жена с образование и професия попада в онези прастари капани на отношенията между мъжа и жената и в един момент се оказва почти отшелничка в едно село с едно дете?

Ако знаех отговора на този въпрос, щях да бъда много богата, да изнасям семинари по цял свят. Иска ми се да кажа: не правете това вкъщи! Не да нямате деца, прекрасно е, но не попадайте в подобни ситуации. Само че жените от 8 до 80 г., въпреки нашата сила, си оставаме едни доверчиви пикли, колкото и грубо да звучи.

Много обичаме приказки, обожаваме да им вярваме. Баба ми Ирина, Бог да я прости, беше на 70 и кусур години, отдавна вдовица, и когато тръгнах да уча в Щатите, ми каза – огледай се за някой готин американски дядо! Уж на майтап, но не съвсем. Това е жената... Оказах се в този капан с гръцки привкус, но пък от него се роди прекрасно дете. Роди се и тази книга, която по някакъв начин вълнува читателите. Според онова клише – от лимоните стана лимонада.

Родителите ти не те ли съветваха да не бъдеш толкова открита в писането?

Един от първите ми читатели беше баща ми Валери Запрянов. Той е чел няколко пъти книгата и казва, че всеки път плаче. Смятам, че и на майка ми „Гръцко кафе“ й харесва. Вероятно имат своите забележки, сигурно се притесняват, но човек трябва да има необходимата доза смелост.  

Кога би я дала на Ахилеас да я прочете?

Това е всъщност предизвикателството. Искам да стане на 16, ако не и повече. Тепърва ни предстои много говорене.

Защо си смени фамилията след брака, ти се беше наложила с бащината си фамилия като журналист (Катерина е работила в Дарик радио, в сп. „Тема“, като главен редактор на сп. Harper's Bazaar у нас – б. а.)?

Може би се бях уморила от това да казват – мда, ясно, щерката на Запрянов. Да ме заливат с безпричинна злоба. През годините чух страшно много лъжи, едва ли не той ми пише статиите, сега няма как да кажат, че ми е написал книгата. Беше време да си хвана пътя. Което не значи, че уважавам или обичам баща ми по-малко.

Това, което не ни убива, прави ли ни по-силни?

Сега съм по-силна, да, но бих добавила – аман от тази сила, не искам да я печеля по този начин. Иначе това, което не ни убива, може потенциално да ни смаже.

Какво би казала на жени като теб, поставени в ситуация да отглеждат сами децата си?

Аз вече не гледам детето си сама, а с Марин. Но от личен опит мога да кажа, че понякога човек просто трябва да живее ден за ден. Да не се вторачва в трудностите, да не изпада в съмнения и фатализъм, да не анализира живота като такъв. Малко американски прагматизъм е от полза – one step at a time.

Какво следва нататък?

Моят втори роман, отново базиран на реалността. Действието се развива между Щатите и Хърватия. Също е паноптикум от човешки истории. Заглавието е пак една напитка, но с повече градуси – сливовица, но изписана на английски. Slivovitz. Ще разберете защо.

P.S. Откъс от новия роман Slivovitz може да чуете на 21 май в зала 7 на НДК. Националният център за книгата към НДК и издателство „Колибри“ организират среща с Катерина Хапсали от 19 часа.