В рубриката ни "Моите 7" ви представяме 7 неща, които са ни докоснали. Смешни или тъжни, сериозни или не съвсем, това са нашите лего блокчета, с които строим живота си.

Милена Попова и "Нейните 7"

Моята дума тази седмица е вдъхновение. Срещнах вдъхновяващи хора, пътувах на места, които заредиха душата ми, усмихвах се и получавах в отговор усмивка. "Да крачиш пешком по света, като си подсвиркваш небрежно с уста - мигар може да има нещо по-красиво от това?", пише Йордан Радичков.

Понеделник: да потърсим момичето

Едно момиче върви през поле от макове. Крачи с тънки боси крака, размахва ръце като вятърна мелница. Небесносиня рокля, къса, разбира се, а клепачите намазани с плътни сини сенки. В джоба на роклята - цигари и запалка. За всеки случай. Нахално млада, болезнено крехка, с душа като на пеперуда, пеперудени мечти... Аз ли бях това момиче? Какво се случи и къде изчезна това безгрижно създание, което посрещаше всеки нов ден с весело нетърпение? Задавам си все по-често този въпрос с наближаването на всеки рожден ден. Не се страхувам от годините, възрастта не е порок, нали? Просто се чудя къде отиде момичето. И защо не успях да го запазя в себе си? Или успях донякъде? Гледам снимката на две момичета без възраст - Вивиън Уестууд и Анна Пияджи, модната журналистка (светла й памет), без която миланската модна седмица вече не изглежда толкова цветна. Кое прави тези две жени така неповторими, толкова различни и непостижимо безгрижни, въпреки възрастта им? И си отговарям: свободата. Какво друго ни остава, когато се потопим в процеса на остаряването? Да се борим със зъби и нокти, с помощта на спринцовки и скалпели, с млади любовници и старо шампанско, с гняв и тъга, и клетви по отминалата младост? Не е ли по-добре да използваме тези години, за да си върнем свободата? Може би там някъде, на нейната територия ще открием онова момиче, на което не му пука от чуждото мнение, предразсъдъците и клишетата на обществото, не се вглежда в дрехите на другите, а в очите им, и продължава да мечтае.

Вторник: жената, която не остаряваше.

Познавам една жена, която не остарява. Тя е неуморим пътешественик и ненаситен читател, любопитна и весела, можете да я видите на всеки концерт в София. Получих от нея подарък - книгата "Жената, която не остаряваше" от Грегоар Делакур, издателство Факел експрес. Книгата не е просто опакована в хартия - тя е със специално направена по поръчка обложка, на която жената, за която говоря, вдъхновяващата д-р Радина Денкова, е написала кратка бележка. Ето я:

"Голяма част от нашата работа е свързана с емоциите на хората. С постигането на вътрешен покой, който също като щастието е един миг. Не всяка жена може като Шарън Стоун да влезе в банята с бутилка вино и след един час да е приела факта, че остарява. Въпросът е как да се отнасяме към остаряването позитивно като към процес, в който живеем пълноценно, а не като към нещо, което ни сполетява и което на всяка цена трябва да избегнем."

Благодаря!

Сряда: любовта лекува

Тя е неговата жена - единствената. Той е мъжът, който я носи на крилете си. Защото когато нямаш крака, ти трябват криле, нали? Тя се казва Силвия, нежна и мила зеленоока жена, която ми подава ръка от инвалидната количка. Неговата ръка е силна, може да издърпа цялото униние, събирано с годините. Той, Любомир, е създал Омнибот- машина вертикализатор, с помощта на която неговата жена може да се изправи, да го погледне и да го целуне така, както са се целунали за пръв път. Двамата са отглеждали 5 деца заедно преди Силвия да остане неподвижна. Сега тя живее във Виена с две от децата, а той създава нови и нови изобретения. Няма да ви разказвам повече, ще прочетете тази удивителна история в юнския ни брой. Само ще ви кажа, че двамата ме заредиха с толкова вдъхновение, че дъждовната седмица ми се струва сияйна и окъпана в любов.

Четвъртък: Варна само за себе си.

Това е любимата ми Варна, през май - с храстите рози, пълзящи по старите фасади във вътрешните дворчета на Гръцката махала и с петуниите, които срамежливо се спускат от открехнатите прозорци, а от там се носи аромат на топъл хляб и печени чушки. С лястовичките, прелитащи под стрехите и с цвета на морето, който се променя с всеки облак, с морската градина, от която мога да наблюдавам залеза и как постепенно в падащия мрак Галата се изпълва с блещукащи светлинки. Варна е като любима стара леля, достолепна и с бурно минало и аристократични корени, която корабът на живота е стоварил на тихо и забравено пристанище. Тя е поостаряла, фон до тенът не може да скрие бръчките, но с наниз истински перли на врата. Тя пази кутия с антикварни бижута и има безкрайни истории за разказване, придружени със старомодни сладки и чай...Колкото и модерни заведения да отварят врати в града - а те отварят и са наистина очарователни - не могат да променят усещането ми за град, в който има една особена топлота и интимност, витаеща като аура над него. Само преди няколко дни се върнах оттам, а още се усмихвам на историите на Константин, собственикът на прочутата таверна Костакис в центъра на града, в която след представление се изсипва цялата тумба варненски актьори, а той я гощава с тарама и кефалотири, с българска ракия и пресен сафрид от Черно море. Когато другите затварят, той отваря и така до зори. "Храна ще се намери и през нощта, но кой ще нахрани душата на актьора", разсъждава Костакис. А недалече от таверната, в галерията бар Contemporary space, едно 86-годишно момче - Ицко Финци понякога свири на цигулка - за гостите, за кеф, за себе си, за душата на Варна.

Петък: вдъхновяващата тишина

Човек дори и добре да говори, трябва да млъкне за малко, за да си починат думите. И да потърси в тишината собствената си, загубена в думите идентичност. Социалните мрежи и интернет са една влудяваща говорилня, в която всички говорят едновременно и в която преобладава назидателният тон, необятна територия на клишето, в която се е превърнал животът на много "профили в социалната мрежа". Но има противоотрова: добрата книга. Добрата, подчертавам. Тя се превръща в твой приятел, който докосва сърцето ти и те вдъхновява без да те осъжда. Само след няколко дни във Варна, любимата ми Варна, ще долетят личности, които вдъхновяват: писателите Дмитрий Глуховски, Жером Ферари, Томас Макгониъл и много други, за литературния фестивал Варна Лит (от 29 май до 1 юни).

Събота: заслужаваме ли подаръци?

Обожавам май и юни, защото улиците на града са изпълнени с вдъхновение. Стрийт фестивали, кафенета на тротоара, чаша вино вечер под звездите и под цъфналите кестени, изложби на открито, пърформънси, улични музиканти... Сред всички събития в края на май и юни се откроява едно необичайно, единствено по рода си събитие: ревю спектакъл на облекла за хора с двигателни затруднения. Модели в инвалидни колички, публика от съмишленици, благодетели, доброволци и една вдъхновяваща жена, която е моторът на всичко това - нашата Биляна Савова, артдиректор на ЕВА и основател на Фондация "Мога сам". Ще бъда там: 3 юни, пред Народния театър. Какъв подарък от съдбата е да имаш Биляна на твоя страна или в твоя отбор!

А по повод на подаръците от съдбата големият Ален Делон казва в интервю за Фигаро преди няколко дни: "Когато имаш младост, красота, не бива да очакваш да ти правят подаръци. Не може да очакваш да си Делон в продължение на петдесет или шестдесет години, с кариера като моята, и да се надяваш да те обичат", добавя свещеното чудовище на френското кино. И разбира се, е прав.

А на въпроса дали харесва Макрон, отговаря: "Уважавам го като първи франзуцин. Но не мога да понасям мъж без вратовръзка."

Делон заслужава тази награда.

Неделя: да благодарим на децата си!

Съдбата ми е правила много подаръци. Най-големият от тях са синовете ми. Днес Велизар, големият ми син, става на цели 30 години. Искам да му благодаря за вдъхновението, което е той за мен. За това, че промени живота ми. Че ме научи да обичам безусловно. Че ме научи какво е да бъда истински отговорна. Че ме научи как се прави компост от органични отпадъци, които безгрижно изхвърлях в кофите за боклук цели 50 години! Затова, че през пролетта ми носи набрани череши от дървета, за които сам се грижи, а през лятото - малини, и за тях се грижи сам. Че когато тръгна на път за ваканция ми дава малък буркан с мед (с него пия кафето си) - и меда сам си го произвежда, при това в двора на къщата ни в София. Благодаря му, че отвори очите ми за органичното вино, за гъбите чага, които растат върху изсъхнали брези, за птиците, които гнездят в старата ни липа, за ягодите, които растат край плочника от ръцете му, за това, че вегетарианската храна е по-чиста за душата ни, не само за стомасите. Благодаря му за усмивката, с която ме лекува, за тренировките, които ми дава в гората. За щедростта му. За това, че ми помага в неравната битка с технологии, стари дивани, куфари, автомобили. За това, че близо сто диви джанки в гората над Драгалевци ще родят ябълки, круши и сливи след присадките, които той търпеливо прави ранната пролет. За това, че го има! Не забравяйте да благодарите на децата си, защото те са вашите учители.