Точно когато лепкавата софийска мъгла пропълзя в сърцето ми като тревожен знак, че започвам да губя и посоката, и търпението си към цялата тази безсмислена празнична шумотевица в средата на декември, точно тогава "Три ябълки паднаха от небето". Оказа се книга като глътка чиста вода от планинско поточе, като кокиче, което пробива калния сняг и пръска деликатния аромат на надеждата.

Истинско удоволствие е да потънеш в тази книга. Нейният вълшебен език ме пренесе в детството ми, при аромата на прясно опечен хляб и горчивия мирис на ръцете на баба, когато се връщаше с престилка, пълна с прясно набран киселец. Пренесе ме във времето, когато "зимните дни си приличаха като прозрачните камъчета по броеницата на баба Мане" и когато през дългите летни дни "обсипаното със звезди небе сякаш падаше съвсем ниско и щурците пееха като за последно" (цитати от книгата, б.а.).

Не бих се учудила, ако някой критик от родината на Нарине Абгарян определи писателката като "арменския Маркес". Защото "Три ябълки паднаха от небето" (издателство "Лабиринт") е написана в стила на магическия реализъм, така характерен за латиноамериканската литература с нейния особен поглед към живота и мистичен култ към смъртта и с живописното митологизиране на Вселената, хората и отношенията между тях.

Затова и книгата, напоена освен с аромата на детството и с аромата на арменската кухня, трудно се разказва. И все пак:

Малкото арменско селце Маран, сгушено под вековни гори високо в планината, е приютило разноцветни човешки души и е преживяло всичко - изтощителни зими и лета, апокалиптично земетресение, погълнало голяма част от селото, мъртвешки глад и осемгодишна война, в които е изгубило децата си. И това е най-страшното от всички бедствия за селото - да остане без деца, без надежда. Селце - паноптикум от изстрадали гордо живота си хора: Баба Мане, която прехвърля топчета на броеницата с черните си, изкривени от артрита ръце и говори с небесните сили, гадателят, който предсказва на прекрасната Воске, че ще загуби живота си, когато загуби медните си къдрави коси, Анатолия, главната героиня с очи като тъмна нощ и сърце на фея, орисана от една тайнствена циганка в деня на раждането си, Ясаман и Ованес, нейните съседи, едни обикновени ангели на добрината, надареният с нечовешка сила ковач Василий и неговият брат Акоп, който вижда Смъртта, запътена към някой от селяните, Валинка, която цяла година чака своята русокоса внучка... Небесата не са били благосклонни към тези хора, освен в едно - запазили са тяхното достойнство и упоритата им вяра в доброто.

С любов и всеопрощаваща усмивка Нарине Абгарян разказва историите на това забравено от Бога селце, които я направиха известна преди три години в родината й, а вече и в няколко други страни. Тази пролет тя беше почетен гост на Парижкия салон на книгата. 45-годишната писателка с омайни сини очи живее със съпруга си и 20-годишния си син в Москва, но е родена в Армения. Определя себе си като антиглобалистка, която е за затваряне на границите, символично, разбира се, защото настоява, че за хората днес е важно да останат при корените си и да се върнат към всичко онова, което са загърбили и отрекли. Завършила е лингвистика, работила е в чейнджбюро, за да се издържа и е станала известна с блога си. Първата й от общо 10 книги е за деца. "Три ябълки паднаха от небето" пък е книга за възрастни или по-скоро за неостаряващи деца, които още вярват в любовта и чудесата.

Защо тази книга успя да докосне сърцето ми? Защото ме накара да се усмихвам, да помечтая, да си спомня. Да си спомня не просто едно малко селце, обгърнато в магическата атмосфера на детството, но и един забравен урок: човек може да мине през тежки изпитания, да достигне дъното на отчаянието, но никога не губи способността си да бъде щастлив.

Самата Нарине Абгарян е живяла три години с погрешната диагноза множествена склероза. Когато й я поставят, ляга и заспива. Събужда се с твърдото убеждение да продължи да живее и да мечтае, пък колкото й стигнат времето и силите. И ето я героинята на "Три ябълки паднаха от небето" - 58-годишната Анатолия, която сама си е поставила "диагноза": дошло й е времето да мре. И го прави като ляга, за да заспи. Съдбата обаче й е приготвила друго. Оцеляла от един ужасяващ брак, без деца и без светлинка в живота си, Анатолия открива щастието там, където никога не е подозирала. С човек, отказал си също да бъде щастлив, след като Съдбата му е отнела всичко. Животът, този велик магьосник, е вълшебно непредсказуем, по ангелски чудотворен и бълбукащо забавен, неговите удари в моментите, когато сме най-щастливи и неговите подаръци в моментите, когато ни се струва, че губим всичко, балансират по някакъв странен начин енергията на нашия тревожен свят.

" Няма рай, и ад няма - разбра изведнъж Анатолия. - Щастието е раят, мъката - това е нашият ад. И Бог е винаги и навсякъде, не само защото е всемогъщ, но и затова, че Той е невидимите нишки, които ни свързват един с друг."

Удивително е: нямам и капка арменска кръв, а усещам Нарине Абгарян като родна сестра, защото тя говори с моя език на сърцето.

"...най-голямата болка е да не можеш да прегърнеш онези, което не са успели да те дочакат" (цитат от послеслова, б.а.).

Тя ли казва това, или аз?