В трамвая се качва майка с дете. То веднага се насочва към свободна седалка, но е изпреварено от охранен мъж, който в стремежа си да седне, едва не го прави върху момченцето. То реагира с „Мамооо, тоя чичко не ми даде да седнааа!“, а мама високо обяснява на всички пътници колко е нагъл тоя чичко, настанявайки отрочето си на освободено от някого място. Самата тя остава права, носеща и раничката му заедно с дамската си чанта и още някаква торба. И забива поглед в телефона си.

Мисля си как тоя чичко можеше да е моят син. Можеше, ако го бях насърчавала да се бори за място в градския транспорт, дори и наблизо да има възрастна жена. Можеше, ако бях го научила да му нося раницата до и от училище. Можеше, ако баща му не беше му показал, че да си мъж, на първо място означава да отстъпваш пред теб да мине която и да е жена, дете, по-възрастен. Можеше, ако двамата го бяхме облъчвали с философията, че на първо място си ти, а след това другите. Че трябва да се буташ винаги да си отпред, при всяко положение да получаваш най-много от всичко. Че не трябва да се съобразяваш с нищо и никого освен със собствените си желания и настроения.

И пак се връщам в трамвая. Където на две срещуположни седалки седят майка и невръстно момиченце. Детето е свило колене и ботушките му са на седалката. Една дама се навежда към него и тихичко му казва: „Свали си краката от седалката, моето момиче! Каляш я, а след теб ще я заеме някой друг, който ще се изцапа.“ Момиченцето я поглежда и продължава да бърше обувките си о тапицерията. Майка му, която до този момент се забавлява с телефона си, вяло го подканя да седне прилично. „Няма пък!“ е отговорът. Жената отново се вглъбява във фейсбук, оставяйки детето да прави каквото си иска, да бъде каквото е. Или може би тъкмо в мрежата търси отговор на въпроса как да реагира?

На всички като нея, както и на родителите, които изпитват съмнения дали са идеални, препоръчвам „Как децата взеха властта“, книгата на шведския психиатър Давид Еберхард, баща на шест деца. Да си я подарят за 1 юни, Международния ден за защита на детето. Прилагам няколко цитата с цел да повиша интереса или да ви предизвикам да спорите. Не с мен, а със себе си.

-Страхът децата да не пострадат взе огромни размери и в резултат официалните власти и инстанции съзират посегателство и в най-дребните прояви на педагогически натиск. Сякаш самото възпитание започна да се възприема като източник на опасности.

-Децата разбират много по-лесно правила, припомняни им непрекъснато, и корекции на поведението им. Сложните разсъждения и демократичният подход ги объркват.

-В страни, където в класната стая (а и в редица други институции) е установена йерархична дистанция между учител и ученици, е немислимо да не внимаваш в час. Това донякъде обяснява защо резултатите от модерното обучение стават все по-лоши въпреки повишаването на средния коефициент на интелигентност сред учениците.

-Липсата на йерархична дистанция в семейството е пагубна. В такива семейства децата непрекъснато се налагат на родителите си.

-Добрият родител е по-скоро просветен деспот.

-Семейството не е форма на демокрация, в която всеки глас тежи еднакво.

-Срамът в разумни граници е полезен – той се свързва с представите на детето кои постъпки се възприемат като недопустими. Туширайки чувството на срам у децата си, ние създаваме безсрамници.

-Повечето експерти по детско възпитание проповядват любов. Проблемът е, че в такъв контекст любовта е станала символ на невзискателност.

-Ако родителят не полага усилия да приучи децата си към усвояване на социалните норми, то той обрича бъдещето им. Един ден обществото ще ги накаже за социално неприемливото им поведение.

-Обичта на родителя към детето му не изключва да го укорява и порицава, да го кара да си пише домашните, да го учи да се държи учтиво, да проявява уважение към по-възрастните, да не говори, докато се храни, да не прекъсва околните, изобщо всички онези неща, които според родителя са полезни за детето и ще го подготвят за живота му на зряла личност. Дори не е нужно родителят да казва на децата си, че ги обича. То се разбира от само себе си и не се нуждае от устни декларации.

-...за развитието на детето е много по-важно да вижда възрастните в ролята им на възрастни. Така постепенно децата научават какво включва тя. Главната цел на възпитанието е да подготвиш детето да се справя с живота си на възрастен, а не да играеш с него.

-Аксиомата, че без компетентните си родители децата са обречени на опасности и страдание, е дълбоко погрешна. Погрешен е и изводът, който следва от тази аксиома, а именно: травмата, дори в началото да няма външен израз, неминуемо ще преследва детето през целия му живот.

-Днешните деца приличат на жертви на раздвоение на личността. Описват ги като раними създания, нуждаещи се от постоянно наблюдение, а същевременно гледат на тях като на достатъчно компетентни да вземат обосновани и разумни решения за живота си.