В една от модерните градинки майка викаше след детето си: „Спри, да ти обърша носа.” „Няма”, каза детето. „Ми добре”, примири се майката.

Не знам защо, но този диалог ми остана в ума. Нещо в него ме смути. Ако майката искаше да не досажда, да даде пълна свобода на детето си, включително да ходи с развети сополи, не трябваше да тича след него с кърпичка. Ако смяташе, че е важно да му обърше носа, защо толкова лесно капитулира. Страхувам се, че от тази иначе невинна случка в детската глава е останало едно: „Мога да правя, каквото искам, независимо какво ще каже майка ми.” Майката преглътна синовните сополи, не беше трудно. Но когато детето порасне и действа по правилото: „Мога да правя, каквото си искам, независимо какво ще ми каже който и да е”, дали това няма да е проблем. Както за този, който и да е, така и за бившето вече дете.

Независимо, че отвсякъде се чуват призиви „Бъди себе си”, „Бъди егоист”, опитът ми подсказва, че възпитаните и разбрани хора имат стратегическо предимство в живота. Може да ви се струва, че това е типичен пример за правенето на слон от мухата, но за мен е показателен за проблеми, които виждам около себе си. Проблеми със собственото ни его, според което на нас, ерго – на децата ни, е позволено всичко. Проблеми със сигналите, които изпращаме към децата си... за да изглеждаме добре в собствените си очи.

За тях говори шведският психиатър Давид Еберхард в книгата си „Как децата завзеха властта. Крахът на либералното възпитание”. Позицията му е не само на дипломиран специалист, а и на баща на 9 деца.

„Един терапевт сравнява децата с чупливи цветя. Друг се е фиксирал върху привързаността на детето към майката и заключава, че кърменето трябва да продължава едва ли не до седемгодишна възраст. Трети пък тръби колко важна била безусловната родителска любов. Четвърти приканва възрастния да се върне към времето, когато самият той е бил пеленаче, и да изразява чувствата си с нечленоразделни звуци, наподобяващи бебешко гукане. Наистина малцина се осмеляват да дадат отпор на подобни теории, но – справедливостта изисква да се признае – намират се и експерти, които критикуват разглезването на децата,” пише в книгата си Давид Еберхард. Е, той е сред малцината. Смята, че прекалената свобода, която днес се дава на децата, е вредна. Дава им се правото на избор за всичко – от това, какво да се яде на вечеря, до това, къде да се ходи на почивка. Но може би децата нямат капацитета да направят този избор, може би това ги товари с тежест, която психиката им не понася добре. Те не са умалено копие на възрастен човек, мозъкът им функционира различно.

Стъпвайки върху съвременни изследвания, Давид Еберхард опровергава ползите от либералното образование. Разумните ограничения и изисквания към децата са изключително важни за оптималното им развитие, твърди той, защото ги приучават към дисциплина и развиват способността им да се адаптират – нещо, което ще е изключително важно в живота им на възрастни. Не ограниченията провалят децата, а липсата им.

Сред заблудите по отношение на децата, за които Еберхард говори, е схващането, че те са изключително раними и крехки. И пита - не е ли време родителите да си върнат властта и то за доброто на децата си?  
 
Откъс от книгата "Как децата завзеха властта" от Давид Еберхард, издателство „Емас”, преводач Ева Кънева

Детецентричното общество

Мнозина самозванци са се вживели в ролята на говорители на децата, без всъщност да се допитват до тях. Не виждат защо да го правят. Децата няма да им дадат кой знае колко смислени отговори. И въпросните самозвани глашатаи самонадеяно обясняват от какво се нуждаят малките – горкичките, толкова са крехки. Никой не иска да обърне внимание на факта колко издръжливи на практика са децата. И непрекъснато ни заливат с призиви да ги обсипваме с грижи. Натрапват ни необходимостта да браним безопасността им дори при минимални рискове. Родителите обичат децата си, затова подобни послания намират благодатна почва. Всеизвестно е, че политически избори не се печелят, като заявиш, че ще намалиш мерките за сигурност, обезпечаващи безопасността на населението. По същата логика никой новоназначен шеф не отнема на персонала безплатното кафе. Така само би си навлякъл врагове. И при детското възпитание действат същите скрити поведенчески закономерности.

Ако човек заяви, че родителите не бива да прекаляват със съобразяването с детските предпочитания и е редно да поставят по-тесни граници, вероятно ще срещне одобрението на по-възрастните поколения, ала няма да натрупа особено много положителни точки сред обществото като цяло. Масата родители със самочувствие на „просветени“ смятат, че на децата трябва да се отпуснат още права. Организации от рода на „Спасете децата“ и „Правата на децата в обществото“ защитават детските интереси с похвално усърдие. Съществуват и други организации, ангажирани в тази важна дейност, сред тях са и социалните служби. Но се усеща нужда и от обратното, от настойчиви гласове да се увеличат задълженията на децата. Те обаче се чуват много рядко.

Явно да твърдиш, че детето лъже, е грозно, а че в общ план никой не проявява лошо отношение към децата – макар самите те да го заявяват – се смята за неприлично. Според мен до голяма степен причината е в склонността на обществото да смесва липсата на взискателност с добротата. При такава обществена нагласа е недопустимо да проявиш наглостта да критикуваш децата. Не съществуват обаче никакви научни основания да се твърди, че към децата не бива да се предявяват изисквания. През различните епохи и в различните общества децата са били възприемани по различен начин. Социокултурната среда, в която живеем, определя кои възгледи за възпитанието на децата ще се сдобият със статута на общовалидна истина.

Представата за детето като изключително уязвимо същество, подложено на непрестанен риск, засягащ здравето му, е съвсем нова в исторически аспект. Дължим я донякъде на теорията за привързаността, но не само. Въпросът е дали това ново схващане за детската природа не е плод на съвременната култура на западния свят, пропита от идеята за самоусъвършенстване. Само в общества, където хората не са принудени да прекарват по-голямата част от времето си в търсене на храна, се появяват хора, самообявяващи се за експерти, които бистрят сложните, скрити взаимодействия между родители и деца.