След изчитането на 50 000 страници документи Иво Милев написва обемистата, 736-странична книга „Животът и смъртта на Людмила Живкова“ (издателство „Сенс“). С добросъвестността на хронист, без да дава оценки, той е събрал и напаснал парчетата от противоречивия образ на комунистическата принцеса. В неговия разказ Людмила Живкова е жена с интереси извън „партийната линия“, амбициозна, неспокойна, майка, измъчвана от чувството, че няма достатъчно време за децата си, съпруга, чиито бракове не вървят, жена, която си отива с чувството, че е предадена, изоставена и излъгана, дори от собствения си баща.

Иво Милев работи по темата Людмила Живкова от 2009 г. във връзка с проект за игрален филм на продуцентските компании СИА и Камера. Той е завършил право в Софийския университет, бил е юрисконсулт на СИА, Камера, Еф Хикс Камера, Чучков Брадърс, после и изпълнителен директор на СИА. Документалният му роман „КБ“ има номинация за наградата за съвременна българска проза „Хеликон“, 2011.

Какъв е вашият първи спомен от Людмила Живкова?

Нямам спомен „на живо“, така да се каже. Първият ми спомен е от деня, в който бе съобщена нейната смърт. Пътувахме с родителите ми с кола и по радиото съобщиха тази вест. Тогава съм бил на 9, помня го ясно, макар никога да не съм участвал и да не съм бил емоционално ангажиран в което и да е от нейните мероприятия.

Как събирахте информацията за книгата? Имаше ли моменти, в които се чувствахте като детектив от трилър?

Проучванията ми започнаха с всичко писано за и от Людмила Живкова. За около 30 години се беше натрупал огромен свод от книжнина. Минах през всичко – от мемоарната литература през всички слухове, мълви, конспиративни теории, фантастични версии. Едва по-късно започнах да работя с архиви – един огромен личен фонд на Людмила с кореспонденция, стенографски записи от срещи и заседания, чернови, планове за проекти, свидетелства за една наистина свръхактивна и напрегната дейност.

Не бих казал, че някой ми е пречел, но и не срещнах много искрена подкрепа. Всеки, познавал Людмила, бил в нейното по-близко или по-далечно обкръжение, има създадена с години своя категорична оценка и версия. В този смисъл личните спомени са важни, но и много ограничаващи, включително подвеждащи. Всъщност целта на проучванията ми бяха документите, те бяха новото.

В хода на проучванията бях особен род детектив – детектив на идеи. Зад всичко, което тя е предприемала, стоят важни идеи. Много време ми отне да ги разпозная и да проследя пътищата, взаимовръзките им, влиянията. Минах през първите й срещи с Петър Димков (това става непосредствено след катастрофата от 1973 г.) – това благо старче, което с благия си глас на свята убеденост я запознава с учението на Петър Дънов, което, според него, е само продължение, друго проявление на орфизма и богомилството. През идеите на Николай Райнов, писател, художник, мистик, теософ и окултист, баща на нейния близък сътрудник Богомил Райнов – особено тези за езотеричната страна на богомилството. През идеите на Рудолф Щайнер, Елена Блаватска, Елена и Николай Рьорих и т.н. Бях донякъде и „морален детектив“, изследващ изборите и решенията на тези хора.

Людмила беше обичана от някои кръгове, но и много мразена, дори повече от баща й, въпреки че тогава нямаше рейтинги от социологически агенции. Отразено ли е отношението към Людмила в книгата ви?

Людмила Живкова е еднакво неприемана и тогава, и сега. Не я приема политическата върхушка около баща й. Още с издигането й Тодор Живков е обвинен в семейственост. Още повече че нейното издигане пренарежда политическите позиции по върховете. Не я приемат и „либералстващите“, защото е дъщеря на първия държавен и партиен ръководител. Не я приема Бялото братство на дъновистите, защото тя като че ли следва агни йога на Рьорих, а според Дънов то е дадено от „черната ложа“. Не я приемат и последователите на агни йога, защото тя, недопустимо за тях, смесва едно чисто духовно учение с политиката. А нейните идеи са близки както до тези на Петър Дънов, така и на Елена и Николай Рьорих.