„Има един вид късмет, който се изразява в това да попаднеш в нужното време на нужното място, и едно вдъхновение, което не е нищо повече от това да направиш каквото трябва и както трябва. И двете те спохождат само когато прогониш от сърцето си амбициите, целенасочеността и плановете“ – цитира ни Краси Кузманова свой (пък и наш) любим автор – Грегъри Дейвид Робъртс. И после ни разказва своята любовна история, поуката от която е само една: Когато срещнеш любовта, страховете изчезват!

Само допреди година красивата актриса с необикновени синьо-кехлибарени очи Красимира Кузманова все още носи рицарските доспехи на истинска дева воин, посветила се изцяло на театъра и сцената с идеята, че очевидно, както вървят нещата, те ще са нейният живот. Днес обаче тя с радост добавя към собствената си фамилия тази на съпруга си Джонатан – Кокран. Двамата са вдигнали истинска сватба с всички екстри – булчинска рокля, нещо синьо, старо, ново и прочие, торта, медена пита и много, много гости. Цял театрален салон всъщност. Защото направили сватбата си... в театъра. Какво е да се омъжиш за първи път във втората половина на 40-те си години? Никакъв проблем и истинско щастие, ако съдим по блясъка в очите на актрисата.

Краси Кузманова е от рядката порода актьори наистина изцяло отдадени на театъра. Работила е с някои от най-ярките режисьори, поставяли на българска сцена – Галин Стоев, Иван Станев, Валерий Фокин, Себастиян Хорват, Василий Сенин... „Аз съм морско дете – казва ми Краси. – Родена съм в Балчик, детството ми е минало край морето и не мога без него.“

Нашето море харесаха ли на Джонатан, Краси? Той не е ли по-скоро човек на града?

О, не! Джонатан не може да бъде изненадан. Роден е в Америка. Тъй като е военен пилот, е живял и в Япония, и в Кения. Бил е в Сомалия и на други не много приятни места. Участвал е във войни, в опасни мисии, на високи позиции, работил е за Вашингтон, ръководил е много хора. Казва ми, че е виждал толкова смърт и страдания, че всичко, за което ние се притесняваме и ядосваме, му изглежда просто... нищо. Той внесе в живота ми истинско спокойствие и сигурност. Иначе много харесва България. Когато за първи път дошъл в страната ни по бизнес проект, веднага се почувствал като у дома си – планините ни му напомняли онези в родната му Джорджия, а розите в градините ни – собствената му розова градина в Тексас.

Разбрах, че има и шотландска кръв...

Баща му е от известния шотландски клан Кокрейн, но в Америка фамилията им претърпява лека трансформация и става Кокран. Най-интересното е, че през 1995 г. гостувахме с постановката на Галин Стоев „Агамемнон“ на сцената на лондонския Cochrane Theatre (изписва се точно както и фамилията на Джонатан) и дори имам снимка на 25-26 години по дънки и потник пред театъра. А ето че сега фамилията ми е Кокран, макар и с тире. Приех я, защото наистина приемам Джонатан като моя мъж, като моята половинка! Мисля, че достатъчно дълго го чаках.

Как един американски пилот срещна българска актриса?

Нормално – в бар в парка, през миналото лято. Запознаха ни приятели, аз дойдох от репетиция, уморена и притеснена заради недобрия си английски. Първото ми впечатление от този човек бе, че си приличаме – има същите сини очи с жълти точици като моите. И с тези къдрици, и непрекъснато се изчервяваше... Като Малкия принц, обаче пораснал. По-късно разбрах, че е пилот, а моят баща също беше пилот от ВВС. После Джонатан дойде на спектакъла „Театър, любов моя“ в Театър 199, подари ми цветя и... после продължи да ми изпраща цветя, любовни писма, на ръка написани, всякакви изненади, които мен ме втрисаха и умиляваха, защото романтиката нали е на изчезване... Във всичко това имаше нещо хем детинско, хем вълнуващо, артистично. Една седмица по-късно ме покани на вечеря. Много се чудих, но приех, а после започнах да съжалявам. Защо ми беше нужно! Заведох го първо на фестивала „София диша“ с идеята да се поразходим и после да се прибера. Гледахме се и се смяхме с този почти напълно непознат човек. Обаче усетих, че се чувствам суперспокойна с него. Взехме си сангрия в чаши, постепенно започнах да го разбирам, после и аз самата да говоря. Седнахме да вечеряме – бутилка вино, суши и калмари. Говорихме си до полунощ. После той ме изпрати до таксито и ме целуна изненадващо по устата, но малко детинска целувка. И до ден днешен като минем покрай това дърво на ул. Съборна 3, той всеки път ме целува. Казва, че за него това, че след тази целувка не съм му ударила шамар, е било знак, че може би ще се получи между нас.