Като малък какъв искаше да станеш?

В никакъв случай не и актьор. Харесваше ми да откривам разни неща, мечтаех да ме пратят на Марс сам. Четях и сега продължавам да чета научна фантастика. Винаги съм бил голям фантазьор. В казармата вече бях написал първата си стихосбирка, а оттам излязох с книжка за професионален шофьор. Месец и половина карах взривоопасно, докато ми се запали гума на цистерната с нискооктанов бензин в прохода Шипка. Реших, че на 21 години не ми се умира по този начин, и се махнах. Станах сценичен работник в театър в Ловеч. Тогава и се покръстих в християнската религия, кръсти ме майка ми, така че тя ми е и кръстница.

Като сценичен работник ли се влюби в актьорската професия?

Аз съм твърде хаотичен и никога не съм знаел какво точно искам. Всичко е ставало случайно. Така и започнаха да ми дават малки роли в театъра. Не ме приеха във ВИТИЗ, където кандидатствах два пъти. Имах гадже в кукления театър и бачках там една година. Явих се на изпит в драматичния театър и ме взеха. Паралелно работих и в Музикалния театър в Ловеч, така че съм пял и в оперетни спектакли като „Лелята на Чарли“.

Беше приятно. Въпреки това отидох в едно село Врабево и станах готвач в кръчмата, която държахме с един приятел, Макраса, художник. Сутрин се будех не с кафе, а с петало луканка. Доигравах си представления през това време. После се върнах пак в театъра. Издадох си първата стихосбирка през 1992. Две хиляди бройки се разпродадоха за една седмица. Аз издавам през десет години, втората беше 2002...

Защо пропусна 2012?

Имах много работа в киното тогава.

Има ли нещо, което още не си направил, за да изчерпиш смисъла от появата си на този свят – да построиш къща, да посадиш дърво, да създадеш дете, да напишеш книга...

Не. В моите разсъждения за живота смисълът му не се изчерпва с това, което ми изброи. Стигнал съм до извода, че той няма абсолютно никакъв смисъл. Освен в самото му живеене.

Четох, че си работил и като фотограф.

След Ловеч Иван Добчев и Маргарита Младенова ме поканиха в Сфумато. Беше чудесно време. Играх с топактьорите на България – Владо Пенев, Жорета Николова, Светлана Янчева...

Имаше ли самочувствие да делиш мегдан с тях?

Или имаш топки да го направиш, или нямаш. Мен не ме спуснаха отгоре, а ме поканиха в Сфумато. В първото представление „Квартет“ на Явор Гърдев – три месеца напред бяха разпродавани билетите за него – имаше нещо, което никой до този момент не беше правил. Аз и Жорета седим и се гледаме в един коридор в очите. Докато нейните очи не станеха ето такива и не заемеха цялото пространство. Тогава започвахме да говорим. Смисълът беше, че започваш да говориш тогава, когато имаш невъзможност да не говориш.

Даниел ме гледа в очите с такава упорита настойчивост, че се налага да наруша мълчанието със следващия въпрос.

А след като си започнал кариерата си в толкова авангардна трупа, защо после сцената се е изплъзнала изпод краката ти?

Защото така съм решил. А бях започнал да ти разказвам как стигнах до фотографията. Със Сфумато ни канеха да гастролираме по целия свят. По време на пътуванията аз много снимах. Никога не съм мислил, че ще бъда фотограф, правех го за собствен кеф. Снимките ми ги виждаха много хора и така ме поканиха в Ню Имидж. Като фотограф на терен, по 12 часа в денонощието. Един американски филм, втори, трети за едно лято.