„Сара играе като богиня. Язди съвършено и майсторски върти меча. Косата й е дива, погледът й – пронизващ! И тази усмивка!“ – пише френската преса. Филмът има голям успех и във Франция, и в Америка, дори получава наградата „Еми“ и по някакъв начин напомня за една от първите роли на Роми Шнайдер, превърнала се в емблематична за цялата й кариера – тази на австрийската императрица Сиси, също жена със смело сърце. Едва след премиерата на този филм Сара дава първото интервю в живота си и веднага й задават въпроса дали би се снимала като Сиси в римейк на филма, превърнал майка й в звезда. „Не искам да се снимам в никакви римейкове!“ – отвръща тя ядосано. Сара полудява, когато чуе за Сиси. Това е първият филм на майка й, който тя гледа. Едва 7-8-годишна е и споменът за Роми все още е като прясна рана, всяко докосване до която й причинява болка и скръб. Когато вижда майка си на екрана, тя буквално изкрещява от тази болка. „Тя беше там – жива, млада, усмихваща се, щастлива. А аз знаех, че всъщност нея я няма и образът, който виждам, е само сянка от миналото върху бялото платно на смъртта“ – казва Биазини.

След първото си интервю, пък и въобще около успеха на филма, Сара е толкова превъзбудена и не на себе си, че за първи път посяга към сънотворни. И тогава разбира – вероятно така е започнало всичко и при майка й. Вероятно така започва при всички в този бизнес. И вероятно точно това е искал да каже и Ален Делон (непрежалимият любим на Роми, напуснал я заради бъдещата си съпруга Натали, за което я уведомява с кратка бележка), когато в прословутото си писмо в памет на актрисата „Сбогом, моя кукличке!“ пише: „Как да обясня на „другите“ коя беше всъщност ти и кои сме ние, актьорите!“

Сара не обича да говори за Делон. Вероятно защото раздялата с него е първият удар, който майка й изживява и от който никога не успява да се възстанови напълно. Или защото той така и не се оттегля напълно от живота й. Или защото двамата си приличат толкова много и по такъв необикновен начин (прилика, забелязана от самия Лукино Висконти, докато работи с тях в една театрална постановка), че често, когато вижда него, живия, тя вижда и нея, мъртвата. Сара и до днес е убедена, че е наблюдавала през ключалката как парамедиците, надвесени над вече безжизненото тяло на майка й, се опитват да я спасят. Всички твърдят, че това преживяване е плод на фантазията й, че е невъзможно и че тя е била с бавачката си в съвсем друга част на жилището. Сара обаче вярва, че ако не телом, то духом е била там с майка си и е видяла всичко.
Когато мисли за Роми, Сара си я спомня като щастлив човек, който като всеки друг е имал и своите мрачни моменти. Не иска майка й да бъде запомнена като алкохоличка, пристрастена към сънотворните, отчаяна, депресирана, застаряваща, а като красива, светла, изпълнена с любов жена – такава, каквато тя самата е успяла да я запази в собственото си съзнание. Най-красивата майка. Единствената.

Дали дъщеря й, появила се на бял свят тази пролет, от връзката й с театралния режисьор Жил Льофовр, ще избере пътя на жените Шнайдер, които неизменно в продължение на повече от век избират изпълнената с несигурност професия на „жонгльорите, клоуните, акробатите, позлатени от светлината на прожекторите“, както Делон описва актьорите в своето писмо in memoriam? Засега Сара, пето поколение актриса, отказва да мисли по въпроса. Важното е, че винаги усеща майка си – не актрисата, не звездата, а именно майка си – до себе си. Дори когато прави бъркани яйца за закуската на мъжа си. „И в момента кръжи над мен, не я ли виждате?“ – сочи тя нагоре, гледайки въпросително журналиста, който не се срамува да я попита, все едно никой никога не й е задавал този въпрос, какво е да си дъщеря на Роми Шнайдер.