Наследството на дядо ми

30 септември 2018

Ще плачеш ли за мен, питаше ти, преди да налееш виното в каната. Само това искам, да плачеш за мен, когато си отида, казваше и слагаше върху каната бродираната от баба ми покривчица. После излизаше на терасата. Сядаше на единствения стол до кръглата маса - самотен и тъжен рицар. През листата на крушата се провираха последните слънчеви лъчи. Гледаше ги как се давят в чашата с виното, после отпиваше. Косата ти беше бяла от умора. Лястовиците се стрелкаха край теб и те оплитаха в мрежата си от предсказания за дъждове и суши, а опашките им отрязваха пътя ти назад към пожълтелите празници на младостта и отишлите си завинаги приятелства. Залезът потъваше в теб и се процеждаше през пода на терасата към тъмния приземен етаж отдолу. После се свечеряваше. Жегата се оттичаше като вино и заедно с нея към приземието тръгваха еднодневките. Накрая не оставаше нито една. Крушата притихваше. Тогава ти се прибираше в кухнята.

Това е един от малкото цялостни спомени от дядо ми, който си отиде отдавна-отдавна. Спомням си още как се караха с баба ми, защото той не знаеше да сменя жичката на бушона. И че носеше тиранти. И че слизаше да претаква виното в мазето. За зеле не си спомням, възможно ли е никога да не са слагали с баба ми? И че поръсваше черен пипер върху баклавата си. Впрочем, вкусно е. Не си го спомням с очила, а може да е имал. Във всеки случай имаше гребенче. След него останаха каната с онази бродирана с кръстат бод покривчица, адвокатското му бюро и купища папки с дела. Не знам кога ги изхвърлихме, дали когато продадохме къщата или преди това. Не си спомням да се е смял. Баба ми също. Не бяха особено весели хора. Но те ме отгледаха и знаех, че ме обичаха.

През последните години говорих с различни хора, живели като малки с дядовците и бабите си, докато родителите им са учели или работили на друго място през социализма. С Георги Господинов, който е описал особената тъга от това; наскоро с Ния Йотова, която призна, че и до ден-днешен обвинява майка си, защото не я е гледала като малка, майка си, а не баща си. Ния Йотова издаде една симпатична книга, наречена „Лара”, покрай това се запознахме с нея.

Аз не бях весело дете, може би затова толкова успешно съм забравила почти цялото си детство. После цял живот се учих да съм ведра, мисля, че криво-ляво го постигнах, особено външно. Вътре… вътре всеки е сам с призраците си. Сред моите е дядо ми, винаги малко тъжен и мълчалив. Той е в чашата вино, което ей сега ще си сипя, в гръдния ми кош, в далака, във веждите и носа ми, в краката на пръстите ми. Казват, че всичко, което се е случило, е в главата ни, стои там и чака някой случаен електрически импулс, за да изскочи на повърхността. Може би един ден от главата ми ще изскочи и спомен, в който дядо ми се усмихва. Защото и най-прекрасната тъга е добре някога да свърши. Оставам в очакване.

ВИЖ КОМЕНТАРИ
ТВОЯТ КОМЕНТАР