„Без всичко друго мога. Без море – не.“ – казва Ева и това я описва толкова добре. Ева носи море, слънце и лято – в сърцето си, в усмивката, в блясъка на очите, в отношението към другите, в ентусиазма, в смеха си. Ева се смее непрекъснато, въодушевява се от всичко, за което разказва. Говори като истински щастлива млада жена. И е такава – Ева Веселинова – облечената в костюм (стои й много секси, да признаем) репортерка на „Господари на ефира“, която прави разследвания, преследва с микрофон измамници и престъпници, задава неудобни въпроси, дори й се случва да я бият в ефир. Ева е умна, открита, смела, директна, бързо запалима, вдъхновява я всичко позитивно и добро. Ева е от Сливен, живяла е десет години на остров Санторини в Гърция, завършила е журналистика, снимала се е за конкурса Мис Плеймейт, била е директор новини в Евроком и редактор в телевизия Европа. До снимка във фейсбук профила си, на която позира пред крилата, изработени от художника Стефан Божков за клуб Хасиенда в Лозенец, Ева пише:

„С годините разбрах, че в мен живее един ангел и той има криле. Кръстила съм ги „Крилете на желанието“. Обичам често да ги разтварям и да се рея над самозабравилия се свят! Крилата са светли и много леки, а това ми позволява да летя сигурно. Отне им дълго време и много страдания, за да пораснат. Появиха се от раните в душата ми. Отглеждах ги с любов, поливах ги със сълзи и въпреки трудностите им се усмихвах всеки ден! Подхранвам ги с Вяра, Светлина и Доброта! Сега мога да летя, а това е толкова вдъхновяващо и истинско! И точно в момента съм разперила крилете на желанието, готова за полет!“

Ева е светлина и смях, спокойна и уверена да бъде това, което е, и разговорът ни разперва криле.

Ева, гледам те по телевизията и имам усещането, че си много емоционален човек.

Да. Мога да помета целия свят с постоянния ураган от емоции в мен! Не е лесно за хората около мен. Разбират ме само най-близките ми. Тази емоционалност е от моята маминка, баба ми, но вече мога да я канализирам. Изхвърлям нещата, които ме натоварват, и оставям само тези, които харесвам и обичам. Понякога се чувствам извънземна, защото другите приемат това, от което се вълнувам, за много обикновено. За мен красивите неща са вълнуващи и ме правят много щастлива. А аз го давам на другите. Щастието ми, разбира се, не означава, че не съм минавала и не минавам през трудности. Все пак от 17-годишна се издържам сама.

Често споменаваш своята маминка, както я наричаш.

Да, след 10-годишна възраст съм отраснала при нея и при татко Симо – дядо ми. Тогава мама се разведе и замина да работи в чужбина и да се грижи финансово за нас. Пишеше ни писма какво да не забравяме, за да не нараняваме другите с държанието си. Винаги е говорела с нас със сестра ми като с големи хора. Прибиранията й у дома и събирането на семейството беше сред най-големите радости. Дядо ми беше военен, а пък маминка – учителка по физкултура и вкъщи беше дисциплина. След училище трябва първо да си прочетеш уроците, после може да те пуснат да ходиш по кафенца, да спиш у приятелки. Раснахме в размирни години, но ни пускаха и на дискотека с вечерен час 21 ч. Ако закъснееш, обаждаш се, предупреждаваш и обясняваш защо. Ако не го направиш, следва наказание. Всичко трябваше да е по часовник. От малки сме научени и си чистехме къщата по график, в който се подписвахме. Познай кой кръшкаше винаги от чистенето. Сестра ми много ми се ядосваше.

Живяла си в Дубай...

Да, майка ми имаше връзка там и остана седем години. Опитахме да отида и аз, да видим дали ще ми хареса. Живеехме при едно семейство, на етаж от къща. Аз учех в руско училище в Шарджа – сега вече е част от Дубай. Тогава беше отделно градче. Но постоянно си ходех при майка, в Дубай. До училище ни возеха с автобус и трябваше да си слагам забрадка на главата, за да не ми се вижда косата. Скриваш си косата, когато излизаш, и нямаш право да разговаряш с момчета на улицата. Непълнолетна жена не може да се разхожда незабрадена, при положение че живее там. Ходих пробно на училище два-три месеца, но не ми хареса и се прибрах в България. Върнаха ме.

Защо не ти хареса?

Бях в осми клас, в Сливен бях влязла в Хуманитарната гимназия. Много ми харесваше. Учителите ни бяха невероятни и тъкмо си бях създала среда. Липсваха ми. В Дубай ставаш пълнолетен на 21, а дотогава не можеш да ходиш по заведения, да общуваш нормално с мъже. В пубертета човек иска да има повече срещи извън училище. Иначе преди да опитам да живея там, в Дубай много ми харесваше. Приятелят на майка ми беше местен и ни показа много неща от истинския тамошен живот. Няма нещо, което не съм видяла, поне в стария Дубай. Беше ми много интересно, че всичко е от злато. Влизала съм в едни от най-хубавите хотели – в Джумейра, в Бурж ал Араб. Виждала съм палата на шейха. Имаше мол, в който на 50 градуса отвън можеш да караш ски. Ходили сме и със сестра ми и маминка. Беше хубаво, докато не казаха, че има възможност да живея там. Вече не беше хубаво.