117 000 удара на клепача

Днес в живописния град Бра съм поканена да присъствам на представянето на книгата, която Даниела е написала. Да, написала! Със 117 000 удара на клепача. На български словосъчетанието е „с мигване на клепача“. Аз използвам думата удар, защото за мен всяко мигване е отекнал удар на сърцето на Даниела. Години труд, сизифовски, неин и на тези, които са около нея. За да разкаже на своята малка дъщеря защо е такава, каквато е, защо липсват ласка и целувка за лека нощ. Книга, излязла направо от сърцето й. Заглавието е „Приказки от омагьосаната гора“. Същата онази омагьосана гора от страшните детски приказки, където главният герой, минал през мрак и непробиваем гъсталак, намира светлина като символ на надеждата. Алегория на нейния трънлив личен житейски път. Питам как го е постигнала. „Вагони търпение“, отговаря.

Даниела е станала звезда в Италия, без да иска. Нейната история е показвана по националната телевизия няколко пъти. Френското издание на ELLE публикува статия, посветена на семейството й. Мъжът й е давал многократно интервюта по повод заболяването, фондацията, която е учредил за подпомагане на хора със същото заболяване, за идеята му за храна, наречена „ брейн фууд“.

Театърът на града, където се представя книгата, е пълен с хора тази сутрин. И с деца на различни възрасти, които са дошли да преживеят приказката от книгата. Целият град се е организирал за събитието. Самодеен състав е направил драматизация на приказката, декорите, песните, танците и костюмите. Атмосферата е приятелска и естествена, по домашно уютна. Самата Даниела е тук в инвалиден стол на колела, облечена в бяла рокля и бял гердан, които съм й донесла като подарък. Точно като илюстрацията от корицата на книгата й. Става ми топло, когато виждам, че е одобрила подаръка ми.

Нищо не е останало от хубавицата, която познавам от снимките. Но това няма значение. Хората се тълпят около нея да я приветстват, да я поздравят, да я целунат. Говорят й сякаш, ей сега ще им отвърне, докосват я лекичко, галят я приятелски. Не мога да спра сълзите си. Обръщам се настрани и се опитвам да се овладея. Всъщност аз съм тук за честване на нещо много красиво и радостно – победа на духа над тялото! Колко сила трябва, за да надмогнеш всички ограничения на физическото тяло? Чувала съм много необикновени истории, гледала съм предавания, но преживени лично, са нещо разтърсващо. Пречистващо. Вдъхновяващо. Няма да плача повече. Наслаждавам на представлението, на красивите декори, на изящно подбраните думи, събирани като скъпоценни камъни и подредени в красиви образи – светли, цветни, вдъхновяващи, живи. Днес е празникът, на който една силна личност ще бъде отличена като почетен гражданин от кметицата на града. За куража да живее. За това, което е преодоляла. За личния пример, който вдъхновява хора, преживели големи премеждия. И не само тях. Според мен най-вече за това, с което е помогнала на хората в този град – да материализират любовта към ближния и всички да се почувстват по-добри, общност, цяло. Вече 12 години ВСЕКИ ден един доброволец от града ходи при Даниела да й помага. Как се нарича това? Човещина? Съпричастност? Християнска любов? Религия или морален кодекс, няма значение. Поглеждам от време на време жената. Сълзи по безжизненото й лице. А до нея съпругът, избрал тя да живее, намества леко главата й, бърше внимателно сълзите. Само той си знае през какво минава всяка секунда, за да изпълнява решението, което е взел някога, и последствията, които всички участници в този сценарий е трябвало да преживеят. Би ли повторил избора, който е направил. ДА! Без колебание отговаря. Познавам го от 20 години. Образът на суетния млад мъж, който се вълнуваше от дължината на бакенбардите си толкова е избледнял, че не се чете вече. Годините са сложили хубав отпечатък върху лицето, придали са му мъжественост и волеви израз. Пред мен стои един уверен с себе си човек, бърз, оперативен, категоричен в безбройните решения, които взима ежедневно, и много благ като излъчване и изказ в същото време. Някога е бил нехранимайкото на класа. Един ден в час по вероучение учителят казал, че вижда сред учениците си един, който ще стане много добър самарянин. Посочил Луиджи. Всички се смели с глас. Дори не подозираш на какво си способен, преди да дойде часът на изпитанието.