Мръсното дете е най-чисто

24 юли 2018

Веднъж дъщеря ми си зарови главата в пръстта, докато бяхме в градината на село. Беше сополива и около носа ѝ се образува шапчица от кал. Доста се посмяхме със сестра ми и баща ми. А и на самото дете му беше забавно. Побързах да я измия трескаво, а баща ми се обърна към мен и каза: „Спокойно, аз съм израснал в калта. Вие също. Нещо да ви има?“ Замислих се за свободно гледаните деца. Като ония свободно гледани щастливи кокошки.

В 70% от случаите моето момиче е с изцапани дрехи и с кал под ноктите. А аз все обяснявам, когато отиде да си играе с някое дете: „Ех, мамо, пак си с мръсни нокти. Не пипай децата по лицето.“. Ей така си повтарям като папагал, за да не помисли някоя майка колко съм безотговорна, че мръсното ми дете пипа друго. Не че пясъка или калта са заразни. Ама нали знаете… различни хора, различни майки. Пускам я да „изгражда“ имунитет. Пускам я да копае в калта. Пускам я да ходи в пясъчниците и да разхвърля пясък навсякъде. Не ходя след нея с кърпички да я търкам след всяко нейно докосване на земята. Иска ми се да я запозная с 90-те. В тия години беше по-свободно. По-кално. По-различно щастливо. Казвам различно, защото не съм крайна в мнението си и много добре оценявам настоящето детско щастие.

Не съм против технологиите, но някак ми се иска дъщеря ми да е мръсна за по-дълго време. Защото само тя може да си го позволи. Не ми се иска да прилича на възрастните по никакъв начин. Както правят големите с телефона, тя да не може да го прави. Искам да скача в локвите както големите не могат да правят. Не вярвам много в тая приказка, че и възрастните сме запазили детското в себе си, били сме пораснали деца и ала-бала. Ние си имаме едни отговорности, които не са никак детски, но в това няма нищо лошо. Не мисля, че ако съм 27 годишно дете, бих могла да поема отговорност към собственото си такова.

Мръсното дете е най-чисто, защото все още не познава човешкото одобрение, етикиране, заклеймяване. Има право да е с мръсни нокти, да има пясък по главата, да има следи от ядене по дрехите, да е рошаво, да е безрезервно щастливо. Защото животът докато си малък е игра. Играта свършва в един момент, но преди това детето е длъжно да ѝ се наслади. Ето защо нямаме право да налагаме забрани, на които самите ние се подчиняваме, но в една друга възраст, в друг житейски период.

А сега затварям очи и виждам ръцете си от детството – мръсни, с кал под ноктите, с олющени кожички и надрани. Играли са си. А сега отварям очи и виждам ръцете си отново – готвещи храна за малката, която скоро ще се върне от игра накаляна.

Доволна съм. От калта в живота ми.

http://zadushichkata.com/

https://www.facebook.com/zadushichkata/

ВИЖ КОМЕНТАРИ
ТВОЯТ КОМЕНТАР