Обича златисто и розово, ярки червила и сини сенки. Рокли, дълги, всякакви. С нея се забавляваме ужасно добре, има някакво съвпадение в чувството ни за хумор. Веднъж ме обвини, че се отнасям пренебрежително към коткарите, защото имам куче. Тя тогава имаше котка. После мъж. В Париж изяде цялата налична сьомга. Обича тестените неща и филми със зомбита, моля ви се. Смешно й е. Подари ми сини атлазени обувки с бродерия, които със сигурност щях да обуя, ако бях китайска принцеса. Прави много хубави подаръци. Казва – ще видиш, всичко ще се оправи.

И всичко това в минало време. Миналото време за Милена Динкова стана на 1 година. Понякога имам чувството, че водите над нея са се затворили, че никой не говори за нея, а тя не бива да бъде забравяна. Това правя сега – концентрични кръгове над името й, вълнички от спомени. Продължавам да не трия телефона й, но и не смея да го набера. Не знам какво правят компаниите с номерата на починали хора. Във фейсбука й някакъв човек е честитил Баба Марта, друг – имения й ден. Има и реклама на Чудото на яйцелечението. Нещо като дървесни гъби никнат там и няма кой да ги разчисти. Как се нарича човек, който пуска свои снимки по къси гащи и с момичета тип „Мис най-долнопробен конкурс” в деня, когато са я погребвали. После весело се тагва от Украйна. А на 40-ия ден се сеща, че тя е любовта на живота му. Бавно загряващ? Съпруг? Понякога мъртвите имат нужда от защита.

Светло или тъмно е там, където си, Миленка? Не знам, знам само, че искам да разравям с пръсти водите, които се затвориха над теб. Искам да правя вълнички за някого, който ми липсва.